Но ѝ беше трудно да помръдне.
Опасяваше се да не падне в несвяст от болката. Изруга. Ако този курвенски син не я бе наръгал…
Курвенският син бе намислил да ѝ стори и по-голямо зло. Но беше мъртъв. А тя — не.
Никой никога не ѝ бе обещавал лесен път в живота. Особено нейният баща. Не беше такъв човек. Имаше богатство като дъщеря на дук, но нищо нямаше да е лесно. Не и за жена.
Върна се при мъртвеца. Наведе се, задъхана от усилието, и пак взе ножа. Отряза парче от халата и притисна раната с плата. Издърпа пояса на халата изпод трупа и превърза с него покритата рана. Стегна възел. Поне се опитваше да не ръси кръв, докато крачи. Почти изпищя, докато вършеше всичко това. После се опомни и наистина изпищя приглушено, за да я чуят отвън.
Озърташе се, мъчеше се да мисли дали не е забравила нещо. Поне засега раната не кървеше през плата. Каза си, че и това ще стане скоро.
Закуца към открехнатата вътрешна врата, дишаше тежко. Третата врата, така ѝ бяха казали: дъска от ламперията отляво срещу камина. Резе в устата на лъв, гравиран на дървото.
Ще прояви слабост, ако се строполи, внушаваше си, докато заставяше тялото си да се тътри. И ще си навлече смърт. Принуждаваше се да върви, подпираше се на маси или на стени, хващаше се за стълбчетата на балдахина над легло във втората стая. И вече плачеше от болката. Избърса си очите.
Стигна до третата стая. Намери лъва и натисна резето, което отвори ивица от стената. Зад нея имаше стълба. Нали ѝ обещаха, че има?
Чернилката вътре беше непрогледна. Адрия се обърна с проклятие и се завлече през стаята да вземе лампа от една маса. Пъхна окървавения нож под коланчето на роклята си. И чак тогава се сети, че корсажът ѝ още е разкопчан. Закопча го. Може и да беше забавно това желание за приличие пред прага на смъртта, но помнеше останалата зад нея изкормена голота на Уберто и не ѝ беше смешно.
Върна се при отворената ивица и се промъкна вътре, извика тихичко от навеждането. Бутна парчето от ламперията на мястото му. Знаеше си, че сигурно имаше кръв на пода и килимите по изминатия път. Нищо повече не можеше да направи. Оставаше ѝ да се надява — или да се моли? — никой да не забележи поне тази нощ. Да бъдат толкова стъписани и уплашени, че да се втурнат към отворения прозорец, да зърнат въжето и да хукнат надолу към площада, за да призоват с викове стражата.
След няколко крачки обаче Адрия проумя, че това не би имало значение. Трябваше да слезе два етажа по тези тесни, хлъзгави каменни стъпала с лампа в ръката, но нямаше как да се справи.
Не беше среща, която можех да забравя.
Малко повече от година по-рано Фолко Чино, един от прочулите се военачалници в Батиара, а от няколко години след смъртта на неговия баща и владетел на Акорси, посети властващото в Авена семейство Ричардиано и сутринта на втория ден намина при нашия учител Гуарино, за да го поздрави. Фолко като че беше най-прославеният бивш ученик на школата.
Всеки го наричаше с това име, ако ще и да беше фамилиарност спрямо управник на град. Гуарино сподели с неколцина от нас, че това се прави нарочно.
— По този начин се старае да изглежда благ. И такъв може да бъде, но не се оставяйте да ви заблуди.
Едва ли бихме се заблудили, защото Фолко се нареждаше сред най-страховитите командири на нашето време. Помислих си, че ако ще да настоява да го наричаме със собственото му име, не би могъл да заличи този факт от умовете ни.
През онзи ден той доведе още двама души. И едната беше високата жена, която по-късно щях да видя на влизане в стаята, където я чакаше Уберто от Милазия.
Разпознах я в Милазия, защото в градината на школата година по-рано, когато Фолко дойде при нас, аз бях сред още половин дузина старши ученици и двама от най-младите, близнаци. Невръстните братя изпяха приветствена песен при влизането на нашия прославен гост, гласовете им звучаха прекрасно в това утро към края на лятото.
Гуарино одобри изпълнението им със сдържано кимане. Фолко д’Акорси се ухили до ушите и каза:
— Помня как пях същата песен!
Даде по една монета на момчетата и пристъпи към нашия учител, за да го награби в яка прегръдка, като едва не го вдигна над земята. Ние се стъписахме. Всъщност бяхме потресени. Щом беше пуснат, Гуарино оправи сивата си роба и отбеляза:
— Достойнството трябва да бъде ценено, може би дори над всичко останало.
Фолко се разсмя. От мястото си виждах всеизвестната кухина, останала от дясното му око. Той не желаеше да носи превръзка на лицето. Всички знаеха за тази рана. Имаше противоречиви версии как му е била причинена. Според една от тях нанесъл му я Теобалдо Монтикола, което би могло да обясни някои неща.