— Ацопарди ли цитираш, учителю? — подхвърли Фолко. — Но ти даже не си съгласен с неговите тези! Какво ще кажеш за „Никой не заслужава обичта ти повече от онзи, който те учи на мъдрост“?
— И това е негово — отвърна Гуарино невъзмутимо. — По-сполучлива мисъл, признавам. Доволен съм, че не си забравил. Но обичта може да бъде проявена по най-различни начини.
Все пак се усмихваше, спомням си това. Вятърът разрошваше тънките кичури на косата му.
— Може — съгласи се владетелят на Акорси. — Учителю, ще се присъединиш ли към нас на трапезата след лова? Ерицио каза, че е редно да те поканя.
Толкова го прославяха като воин, че си го бях представял по-едър. Под меката червена шапка косата на Фолко Чино беше светлокестенява, но вече се прошарваше с малко сиво в нея. Имаше силно извит нос като човка и белег на същата буза, където му липсваше окото. Изглеждаше як, с издути мускули. Помислих си, че не е човек, с когото искаш да се бориш.
— Ще приема с удоволствие — отвърна Гуарино. — Предай моята благодарност на графа. Но преди да си тръгнеш, доведох някои наши ученици тази сутрин да покажат уменията си, ако нямаш нищо против.
— Не бих имал, ако времето ми стигаше. Но аз ще изляза на кон с Ерицио и Евардо да поговорим преди лова за някои неща около Родиас и Фирента и събитията там.
— Ясно — каза нашият учител. — Сарди стават все по-могъщи.
— Така е — потвърди Фолко д’Акорси. — Пиеро желае да ме наеме отново. И моята армия.
— То се знае — рече Гуарино.
Владетелят на Акорси ни удостои с поглед.
— Не се съмнявам, че се проявявате образцово, всички до един. Иначе вашият учител нямаше да ви доведе тук тази сутрин. Приемете моето съжаление и благопожелания. Трудете се и винаги се отнасяйте към него с почит, той е най-добрият сред нас. Хайде, Копо, Адрия, вече ни очакват.
Той се поклони на Гуарино, обърна се и излезе от нашата малка градина — човек приобщен към насилието, културата и властта, едното око блестящо, другото празно и тъмно. Облечени за езда, високата млада жена и другият мъж го последваха.
„Знаем, че е най-добрият“ — идеше ми да кажа, но бях наясно, че не бива да се обаждам. Затова през онази сутрин не показах уменията си на ездач пред Фолко д’Акорси. Не е изключено някои неща да бяха потръгнали по друг начин, ако бях получил такава възможност. Минавала ми е тази мисъл през главата, но не съм я споделял с никого.
И все пак онази сутрин видях жената. Висока, с червеникава коса, слаба. Чух името ѝ и забелязах как оглежда със скучаещо изражение градината. След това говорихме за нея. И как да не я обсъждат младежи, видели пред себе си Адрия, най-младата дъщеря на дук Аримано Риполи от Мачера, племенница на Катерина Риполи д’Акорси, значи и племенница по брак на Фолко? Влезе с него в нашата градина и си тръгна с него.
Но не това беше името, с което я чух да се представя на Морани в Милазия, когато я доведоха горе по стълбата като девойка от някое стопанство наблизо, повикана за насладите на графа.
Стоях в сенките на задната стълба и не направих нищо. Гледах как Морани я претърси, заведе я при вратата, потропа и я вкара вътре, когато графът му нареди.
Затова и до днес смятам, че за душата на Морани, за неговата смърт ще ми бъде потърсена сметка от бога.
Когато бъда призован с края на живота си, за да бъда съден, ще изтъкна в своя защита, че смъртта на Уберто през онази нощ, спасените и отмъстените животи на невинните трябва да бъдат добавени при отсъждането. Не аз погубих Уберто, разбира се, както и не аз убих Морани, но знаех още с влизането на жената в стаята, че е дошла по волята на Фолко, за да убие.
Не в името на справедливостта, а на властта, на тази жестока игра, танца на гордостта и враждебността в нашето време. Нали бях ученик на Гуарино? Познавах географията на този кът от света. Знаех къде е Ремиджо, градът на Теобалдо Монтикола. И Акорси на Фолко. А Милазия се намираше помежду им.
И докато се взирах, стиснал манерката с виното, за която ме прати Морани, аз реших колко ми е безразличен въпросът „защо“, стига Звяра да умре тази нощ. Прекарах достатъчно време в двореца му, убедих се какъв е графът, а бях млад и справедливостта означаваше нещо за мен.
Изобщо не ми мина през ума, че жената би могла да се провали. И сега съм смаян, щом си спомня това.
Изчаках няколко мига, преди да се появя в преддверието. То не беше нищо повече от открита площадка. Имаше дълъг нисък скрин, опрян в стената на стаята, където сега се намираха графът и жената. Морани седеше на него. Подадох му манерката и чаша. Той махна запушалката и отпи от виното, без да се занимава с чашата, и понечи да ми върне манерката.