— В теб няма капка промяна — рече той почти весело. — Все същата хитруша си. Ловиш се за думата и всяка грешка обръщаш в своя полза. С какво се занимаваш? В някоя фирма ли бачкаш?
— Естествено. Сега всички юристи отидоха във фирми.
— Особено с твоите чужди езици — поде Соловьов. — Колко бяха? Три, ако не греша.
— Пет — поправи го Настя с усмивка. — Английски, френски, испански, италиански, португалски. Но по същество си прав. Езиците от латинската група толкова си приличат, че могат да се броят за един.
— Естествено, с твоята глава и чужди езици нямаш работа в милицията. А помниш ли колко се вълнуваше преди разпределението, страхуваше се, че няма да те разпределят в милицията, а ще те пратят някъде юрисконсулт? Толкова искаше тогава да наденеш пагоните и да служиш, нали помня. Сега сигурно ти е смешно, а? На днешно време юрисконсулти със стаж, особено по стопанските и жилищните въпроси са по-ценни от злато. Те са най-богатите хора в страната.
През годините Настя бе свикнала с подобни разговори. Отначало я дразнеха жестоко, сетне свикна с факта, че любовта към работата в милицията за мнозина е противоестествена.
— И много ли печелиш в твоята фирма?
— Не много. Нали знаеш пристрастието ми към реда. Не бих работила във фирма, която прави големи пари по незаконен път. А засега не се изкарват много пари по законен път и след изплащане на данъците.
— Е, все пак за една кола си изкарала.
— Тя е на мъжа ми.
— Ама ти освен това си омъжена?
Той пак не можа да скрие изумлението си и Настя едва се сдържа да не прихне. Соловьов винаги е имал огромно мнение за себе си. Мигар смята, че след скъсването им тя до гроб ще носи и лелее страстна и неутолима любов към него?
— И кой е щастливецът? Някой бизнесмен от новите богаташи ли?
— Не. Доктор на науките, лауреат, почетен академик и така нататък. Всичко в пълен комплект. Плюс колата за капак.
— Изгодна сделка — поклати глава той. — С този възрастен мъж не те ли е страх да останеш млада вдовица?
— Не.
Тя лесно отгатваше хода на мислите му. Сега сигурно си мисли, че щом тя, Настя Каменска, има толкова заслужил и много възрастен мъж, значи е решила да започне роман и за начало е избрала старата си любов. Все пак е по-добре, отколкото да търси нов възлюбен. Старите са проверени, добре известни, надеждни. И го е издирила, сигурно е научила, че е овдовял. Не е знаела, че е инвалид. Сега непременно ще каже нещо на тази тема.
— Сигурно си разочарована от това, което съм станал.
Ами да, точно така излезе. Съвсем не се е променил през тия дванайсет години. Лесно отгатва мислите му, както някога.
— Още не знам какъв си станал — отвърна тя меко. — Говорим едва от половин час. Да сваря ли още кафе?
— Няма нужда, Андрей ще направи.
Соловьов натисна копчето на малко квадратно приспособление и веднага се чуха стъпки: помощникът слизаше от втория етаж.
— Станал си господар — отбеляза с усмивка Настя. — Викаш помощника си дори да свари кафе.
Той не отговори, само я гледаше мълчаливо. И на нея пак й стана неловко, както тогава, преди дванайсет години, когато сърцето й се свиваше от топлия му поглед. Нима още изпитва нещо към него? Не, не може да бъде. Не би трябвало. Тогава той имаше прекалено голяма власт над нея, двадесет и три годишната випускничка от юридическия факултет. Можеше да я върти на пръста си, да я тъпче, тя търпеше и всичко му прощаваше, защото беше безумно влюбена в него. Сега е съвсем друга. Вече не може да се влюби безумно и на никого няма да позволи да я върти на пръста си. Дори на хора, които са много по-силни.
— Гости ли чакаш? — попита тя, когато Андрей донесе кафето и вкусните пресни курабии, а след това пак си отиде в стаята.
— Да, ще наминат някои хора. — Соловьов поклати неопределено глава.
— В колко часа?
— След пет. Защо попита?
— Кажи ми, ако не искаш да ме видят тук приятелите ти. Ще си тръгна по-рано.
— Глупости — измърмори той. — Защо да те крия?
— Не знам. Може да има някакви обстоятелства. Може да дойде дамата ти.
— Успокой се, чакам само мъже.
— Добре, това ме радва. Значи моето идване не е било напразно.
Тя остави чашката на масата, стана и отиде изотзад при него, прегърна го и притисна бузата си до гъстата му, леко къдрава коса.
— Колко си глупав, Соловьов — въздъхна Настя. — Защо не си пораснал през тия дванайсет години?
Тя усети как се стегнаха мускулите му. Интересно дали се опитва да скрие, че нейното докосване му е неприятно, или се бори с желанието да я прегърне?