— Ами ти порасна ли?
— Точно това се опитвам да разбера. Затова дойдох днес при теб.
— Нещо не ми стана ясно.
Гласът му бе напрегнат, но мускулите се поотпуснаха.
— Искам да разбера дали съм спряла да реагирам на теб Соловьов, през всичките тия години ти ми пречеше. Непрекъснато помнех колко силно съм те обичала. И най-сетне искам да се убедя че това вече е минало. Или не е. Едно от двете. По-добре да знам истината, дори да не ми харесва, отколкото да се измъчвам с догадки и предположения.
— Защо ти е истината? — Той склони леко глава, притискайки ръката й с буза. — С какво ще ти помогне?
— Ще ми помогне да разбера дали съм надрасла любовта си, или още тичам по къси панталонки. Тази година ще стана на трийсет и шест. Това е граница. Искам да я посрещна, след като съм въвела ред вътре в себе си.
Настя не можеше да разбере колко истина има в това, което говори, и колко измислица. Беше си подготвила това обяснение предварително, то напълно отговаряше на стила и характера й и не можеше да смае човек, който добре я познава. Но сега, когато произнасяше отрепетираните мислено думи, тя сякаш им повярва и вече й се струваше, че наистина е дошла при някогашния си възлюбен точно за това. А не за да се опита да разкрие тайната за изчезналите мургави юноши. Беше й приятно, че той докосва с буза ръката й, харесваше аромата, който се носеше от косата му, с удоволствие разрешаваше на топлия му поглед да я сгрява. Беше й добре с този мъж, както преди много години.
Тя чу тихи стъпки зад гърба си и разбра, че помощникът слиза. Не се обърна, само се наведе към Соловьов и го целуна по устните.
— Моля да ме извините — разнесе се гласът на Андрей, — дали да сложа масата за обяд?
Настя се изправи полека и се протегна сладко.
— Правилно, Соловьов, гостите трябва да се хранят. Дори неканените. Извинете, Андрей, но няма да ви помагам в кухнята. Не ме бива за готвач. По-добре да постоя с Володя и да се наслаждавам на компанията му, от която толкова години бях лишена. Нали не възразяваш, Соловьов?
Тя пак седна на дивана и допря до устните си чашата с изстиващото кафе.
— Как е мама? — попита Владимир Александрович.
— Цъфти. Няколко години бе на работа в Швеция, сега се върна. Соловьов, признай си, че беше тайно влюбен в нея, нали?
Той се разсмя и смехът му бе лек и радостен. Винаги си спомняше с удоволствие аспирантските години и научния си ръководител — Надежда Ростиславовна Каменска, една колкото надарена в научната област жена, толкова красива и елегантна.
— Точно така. В нея се влюбваха всички мъже от малки до големи. Но аз благоговеех пред нея. И ужасно се страхувах. Между другото, Ася, попадали са ми книги, преведени от някоя Каменска. Да не си ти?
— Да, звучи познато. Мамичка толкова усилия положи да ме зареди от ранна възраст с чужди езици. Няма трудът й да отива на вятъра. За мен удоволствието, за джоба — стотинките.
Постепенно се отпуснаха, напрежението изчезна и по време на обеда вече бъбреха, като че ли не са се разделяли дълги години. Андрей седеше с непроницаема физиономия, сякаш разговорът по никакъв начин не го засяга и интересува. Настя направи няколко неловки опита да го включи в беседата, но помощникът отвръщаше с кратки реплики или изобщо премълчаваше, като ту отиваше до печката, до хладилника или мивката. Когато към шест и половина на вратата се позвъни, той като че ли въздъхна с облекчение.
Настя се взираше с любопитство в новите гости — ръководителите на издателство „Шерхан“, с което Соловьов имаше тясно сътрудничество. Типични представители на „новите руснаци“, пристигнали с лъскави скъпи западни коли, не се разделяха с мобифоните си, разсъждаваха небрежно за милионни кредити, процентни ставки и данъчни хитрини. Настя току улавяше върху себе си напрегнатите им погледи, хем и тримата много се стараеха да не я забелязват, обръщаха се изключително само към рожденика или помощника му и разговаряха на чисто производствени теми, разбираеми само за тях. Скоро демонстрацията на превъзходство й омръзна. При други обстоятелства отдавна да си е тръгнала, но сега бе на работа. Трябва да изостави емоциите, да няма никакви обиди и претенции, а гордостта си да скрие по-надълбоко. Тази вилна зона и тази къща й трябват. Значи и Соловьов й трябва, тогава, както й да се отнасят към нея, трябва да търпи.
Като се стараеше да не привлича вниманието върху себе си, Настя излезе през стаята в просторно, красиво подредено антре-хол, извади от гардероба якето си, наметна се и излезе на площадката пред входа. От едната страна имаше стъпала, а от другата — наклон за количката. Всички прозорци на първия етаж светеха ярко, до нея достигаха оживени гласове и смях и изведнъж тя се почувства ужасно самотна, никому ненужна и излишна.