Настя решително хвана дръжката на инвалидната количка и пренебрегвайки етикецията, подкара Соловьов към кабинета. Затвори вратата плътно зад себе си, закара количката до прозореца, а тя седна на ниския широк перваз с лице към Владимир.
— Хайде да си поговорим десет минути и си тръгвам.
— Толкова рано?
— Време е. И тъй, какво ще ми кажеш, Соловьов? Напразно ли съм дошла днес или не?
— Ти трябва да решиш.
Той сви рамене и се постара да направи равнодушна физиономия, сякаш отговорът на въпроса съвсем не го интересува.
— Това, което се отнася за мен, ще го реша сама. Но какво ще кажеш ти?
— Не разбирам какво искаш — рече раздразнително Соловьов. — Какво искаш да чуеш от мен? Ако обичаш, задавай си въпросите членоразделно.
— Добре. — Тя въздъхна. — Преди дванайсет години ти не ме обичаше, не ти трябвах, бях ти в тежест. Изобщо не те интересувах. Но въпреки това се срещаше и дори правеше с мен любов. Трябваше да мине доста много време, за да разбера, че го правеше не защото ме харесваше, а защото се страхуваше от мама. Страхуваше се да ме разсърдиш, защото мислеше, че мога да се оплача на мама, да те наклеветя, да те изложа, да наговоря кой знае какво и тогава нямаше да видиш никаква кандидатска степен. Щом осъзнах тази неприятна истина, аз те оставих на мира. Не мога да кажа, че цялата история мина безболезнено за мен. Аз много страдах, Соловьов. Много те обичах. Днес се опитах да разбера дали моето отношение към теб се е променило и с удовлетворение видях, че те възприемам напълно спокойно. Не започвам да треперя от твоя поглед и не ми се замайва главата, когато те докосвам. Ти си станал друг и аз съм станала друга. И с учудване разбрах, че мога отново да започна да те обичам. Аз, вече друга, мога отново да заобичам теб, също друг. Просто още една среща на двама други хора. Но сега, Соловьов, умея добре да управлявам чувствата си. Повтарям, аз мога отново да те обичам, но въпросът е дали е нужно да го правя. И ако реша, че не трябва, няма да го правя. Няма проблеми. От друга страна, мога да реша, че е нужно, а пак нищо да не излезе. И сега искам да чуя твоя отговор. Може без увертюри и дълги обяснения какво се е случило преди много години. Просто кажи искаш ли да идвам при теб. Или искаш да си тръгна и повече никога да не ме видиш.
Да, тя направи всичко, за да бъде поканена от Соловьов да идва. Този дом и стопанинът му й трябват и ако е нужно да лъже, за да идва тук, ще лъже. Ще се преструва. Ще се прави на влюбена. Някога много я болеше, толкова я болеше, че й се струваше — няма да оживее. Но минаха повече от десет години, в душата й няма чувство за мъст към този мъж, в душата й изобщо няма нищо към него. Пусто е. Сякаш никога нищо не е имало. Но ако заради работата си трябва да му причини болка, ще го направи, без да се замисля. Тази болка не може да е по-силна от онази, която тя изпита някога. Но и това може да се преживее, от него не се умира, както тя се убеди от собствен опит. Така че и Соловьов ще го преживее, ако се наложи да изкара няколко неприятни минути, които ще му отворят очите за истинските чувства и подбуди на жената, към която не е равнодушен.
Соловьов я хвана за ръката и я дръпна към себе си. Настя скочи от перваза и седна на коленете му. Той я целува дълго, много нежно и много умело, като от време на време оставяше устните й и започваше да целува дългата й шия. Прегръщаше я с една ръка през кръста, с другата галеше гърдите й под широкия пуловер. Настя се вслушваше внимателно в себе си. Нищо не чувства. Боже мой, преди дванайсет години щеше да умре от такива ласки и докосвания. А сега — нищо. Не й беше неприятно, не искаше да стане и да се нацупи от отвращение, като че ли е напълно непознат мъж. Но го нямаше и възторгът, който я обхващаше някога.
Тя се отмести предпазливо и се освободи от ръцете му, като пак седна на перваза.
— Не чух отговора, Соловьов. Така и не разбрах искаш ли да идвам тук.
— Та самата ти не искаш. — Той я погледна внимателно ласкаво с невероятно топлите си очи. — Не се лъжи, Ася. Не съм ти нужен. Аз съм инвалид, а ти млада здрава жена с нормални физиологични потребности, които няма да мога да удовлетворя. Не чувстваш нищо, когато те прегръщам. Защо ти е всичко това?