Соловьов виждаше как тя страда и разбираше, че с поведението си й причинява болка, като първо я накара да повярва, че също я обича, а после не можа да скрие истината. Но за него осъзнаването на собствената вина бе тягостно и той предпочиташе да не мисли за това. Да не си спомня. Да забрави. И напълно успя.
Защо се появи тя днес? Дразни ли го? Наслаждава ли се на безпомощния му вид, радва ли се на страданията му? Но тя вече не го обича, видя много ясно. Макар че… Кой знае. Още нищо не означава, че не трепва от едно докосване. Все пак възрастта си казва думата. На колко каза, че била? Скоро ще стане на трийсет и шест. Станала е студена и разсъдлива. Дори като че ли малко цинична. И много красива. Сега е много по-хубава, отколкото преди дванайсет години. Както преди не е ярка, не прави впечатление, почти не използва козметика, но Соловьов оцени по достойнство чистотата на линиите и лицето, и фигурата. Дългите стройни крака, тънката талия, високите гърди, разкошните гъсти дълги коси, изящните ръце, високите, красиво изваяни скули, правият нос. За такива жени казват, че са „за любителя“. Не бият на очи, можеш да минеш покрай тях десетки пъти и да не ги забележиш, и само много изкушеният и взискателен поглед може да оцени прелестта им.
Тя ще дойде утре. Радва ли се, или иска новата визита да не се състои? Соловьов се опитваше да се анализира, но както винаги, не му достигаше настойчивост. Така е приятно и леко да плува по течението, нека Анастасия дойде, нека отново да го обича. Сега това няма да му тежи, понеже положението на инвалид го освобождаваше от всякакви задължения по отношение на жените. Той е прекалено самотен и влюбената жена няма да му попречи. Още повече че живее толкова далеч и тя няма да може да идва всеки ден. При това е омъжена. Какво пък, реши Владимир Александрович, всичко е от хубаво по-хубаво.
ГЛАВА 3
Настя търпеливо изчакваше момента, когато Соловьов няма да си е вкъщи. След два дена, щом Андрей изкара количката на двора и тръгна с Владимир на разходка, тя позвъни на вратата на вила №12. В отговор веднага се разнесоха звънки детски гласове, вратата се разтвори и на прага се появи момиченце на около осем години, изцапано с боя.
— У нас ли идвате? — попита строго детето.
— Ако ме пуснете, у вас — усмихна се Настя.
Зад младата художничка веднага се появи Женя Якимов.
— Вие ли сте? — учуди се той. — При мен ли идвате?
— По-точно при Соловьов, но го няма у тях и помислих, че може да ме подслоните, докато се върне.
— Сигурно е отишъл на разходка — предположи съседът с дългите мустаци.
Настя разбра, че сега ще й предложат да отиде да го търси и дори ще покажат вероятната посока. Нали подобни разходки са на близко разстояние.
— Сигурно — кимна тя. — Но ужасно ме боли кракът. Обух си новите обувки — и такъв късмет. Може ли да вляза?
— Разбира се, разбира се — сепна се Женя. — Заповядайте.
Тази вила имаше съвсем друго разпределение. Кухнята бе много по-просторна, останалата част от първия етаж представляваше огромна гостна, където сега се намираха и трите отрочета — дванайсетгодишният Славик, който абсолютно не приличаше на Женя, младата любителка на живописта Лера и мъничкото същество с дълги руси къдрици, което при по-внимателно вглеждане се оказа момченце. Федя. Славик прехласнато играеше с компютърния си противник на нещо ужасно занимателно. В това време Лера, легнала на пода, се опитваше да изобрази Крокозябра под вещото ръководство на необикновено сериозния за годините си Фьодор. Това животинче бе плод на необузданото детско въображение и момчето обясняваше на сестра си как трябва да изглежда, като си служеше с мимика, жестове и богат арсенал от звуци от утробен рев до тъничко писукане. Като се има предвид, че компютърът издаваше множество шумове, а Славик придружаваше играта си с разнообразни реплики и подвиквания, ясно е каква врява се вдигаше в гостната. След като запозна Настя с децата, Женя веднага я отведе в кухнята. Благодарение на размерите и европейския си дизайн тя напълно можеше да мине за трапезария.