— Нали няма да се обидите, ако се занимавам с вечерята? — попита смутено Якимов. — След час трябва да храня децата, а още не съм започвал да готвя.
Те си бъбреха мирно уж за незначителни неща. Какви хора живеят във вилите? С какво се занимават? Какъв трябва да бъдеш, за да си позволиш такова скъпо жилище? Без градски транспорт не е много удобно, но тук всички си имат коли, някои не само по една. Якимови например имат две, едната кара жената, другата оставя на Женя — всичко се случва през деня, например може да се наложи спешно да води някое от децата на лекар или бързо да отиде до магазина.
Настя плавно прехвърли разговора върху програмата „Съседски надзор“, която широко се прилага в някои страни за профилактика на престъпленията.
— Да — съгласи се Женя, — такава програма едва ли ще действа в домове с много квартири, а в районите с индивидуално строителство има смисъл, съседните къщи се виждат добре. И после, ако познаваш съседите, веднага ще забележиш чуждия човек. Особено пък денем, когато знаеш, че в жилището няма никой.
Още пет минути и той каза, че в „Мечта“ практически не е виждал чужди хора, поне денем. Не гарантира за вечерно време, първо, защото е тъмно, и второ, макар да живеят далече от центъра на града, но все пак идват гости при обитателите на района, случвало се е цели компании да дойдат. Не, не си спомня някой да се е навъртал около вилите без видима причина. Настя обясни интереса си по следния начин: фирмата, където работи, възнамерява наред с другото да се заеме със застраховане на фамилните къщи, в това число срещу крадци и грабители.
Женя внезапно се напрегна и се вслуша. Звуците от гостната станаха малко по-други. Вече ги нямаше характерните шумове, които издава компютърът при батални игри.
— Извинете — измърмори домакинът и бързо излезе от кухнята.
След известно време се върна, от подвижното му лице още не беше си отишъл укорът.
— Случило ли се е нещо? — поинтересува се Настя.
— Нищо особено. Славик пак започнал да играе шах с компютъра.
— И какво ви разтревожи? Това лошо ли е? — учуди се тя.
— Рано му е още за шах — заяви Якимов с непреклонен глас. — Трябва да играе игри, които обучават и развиват вниманието, бързата реакция, приучват на точни движения и координация на пръстите.
Настя понечи да възрази, че щом момчето играе шах с компютъра, това вече доказва, че е достатъчно развито и обучено, но си замълча. В края на краищата какво я засяга? Той е бащата и по-добре знае как да възпитава правилно детето си. Няма какво да се пъха със своите представи за развитието на интелекта.
— Женя, а вие какво образование имате? — попита тя.
— Инженер съм, завърших инженерно-строителния.
— А какво планирате за децата?
— Каквото излезе — отвърна той без желание, както се стори на Настя. — Засега не се виждат никакви особени таланти. Нали знаете, див глог питомно грозде не ражда.
— Как казахте? — Тя прихна. — Никога не съм чувала този израз. Това да не е някоя пословица?
Той се усмихна, като продължаваше да меси старателно каймата.
— Като студенти се увличахме да преиначаваме пословиците и поговорките. Дори си правехме конкурси между групите. Например — не плюй в кладенеца, като изпуснеш, не се улавя.3
— Забавно. А други?
— И сомбрерото не е според Хуан.
Той изрече думите бързо и слято и Настя не можа веднага да се сети, че това е вариант на „Според юнака и калпакът му“.4
— Бива си ги! — възхити се тя искрено.
От прозореца видя как от отсрещната страна на пътя се показа Андрей, който тикаше пред себе си инвалидната количка със Соловьов. Якимов бе с гръб към прозореца и не ги виждаше, така че при необходимост можеше „да не забележи“ нищо и да продължи да разпитва бащата на трите симпатични дечица за хората във вилите. Но Настя реши да не прекалява. Всяко нещо с мярка.
— Ето, че се връщат — каза тя и стана. — Женя, благодаря ви, че ме приютихте.
Тя никак не можеше да разбере дали Соловьов се радва на пристигането й. Но беше съвсем очевидно, че появата й не се нрави на помощника Андрей. Разбира се, младежът не допускаше никакви забележки или неодобрителни жестове, но Настя чувстваше недоволството му, както снахата чувства ненавистта дори на много възпитаната и приветлива свекърва.
След първото посещение при бившия си възлюбен Настя се опита да изясни какво нещастие го е сполетяло, но не успя да разбере за два дни. Беше ясно, че не е резултат от престъпно насилие: през последните години всички сведения за убийства и тежки телесни повреди, които минаваха из московските сводки, задължително отиваха на бюрото й, а оттам на различни страни — за разни справки, таблици, папки и най-накрая в домашния й компютър. Дори и да искаше, нямаше да пропусне фамилията Соловьов. Паметта й беше наред, а Володя Соловьов ще го помни, докато е жива. Прекалено болезнена диря остави в душата й. Какво пък, значи краката му са се обездвижили вследствие на някаква тежка болест. Може да е свързана със смъртта на жена му Светлана. Интересно тя пък от какво е починала? Доколкото Настя знаеше, Владимир и съпругата му са били връстници, значи е починала съвсем млада, не е имала още четирийсет.
3
Комбинация от „Не плюй в кладенеца, от който ще пиеш“ и „Думата не е врабче, ама като я изпуснеш, не се улавя“. — Б. пр.