— Стига де, мамо — разсмя се Настя. — Не съм виновна, че Бог ми е дал добра памет и изобщо нищо не забравям.
— В каква връзка си го спомни? — продължи да подпитва майка й.
— Случайно се сблъсках с него служебно. Оказва се, че преди известно време жена му е загинала, а самият той е инвалид, не може да ходи. Нищо ли не си чувала за това?
— Не.
— А не можеш ли да разузнаеш? Нали е от вашите среди, лингвист. Сигурно някой от твоите колеги знае подробности.
— Защо не попиташ лично него?
— Опитах се, но избягва отговора. Не искам да го притискам. Моля ти се, мамо…
— Добре — Надежда Ростиславовна омекна. — Ще се опитам да разбера. Да не е извършил нещо?
— Пепел ти на езика! Какво може да извърши Соловьов? Та той мисли сто години, преди да направи една крачка, а после нищо не прави. Просто ми трябват подробностите, за да се държа правилно. Иначе току-виж съм изтърсила нещо, той ще се обиди или разсърди и няма да стане контактът.
— Странно, че ти трябват допълнителни условия за контакт с него — забеляза сухо майката. — Според мен по-рано прекрасно общуваше с него.
— Мамо!
— Добре, добре, не скачай. Ще разбера каквото мога. Альоша знае ли?
— Разбира се.
— Господи, какво дете съм отгледала! — въздъхна Надежда Ростиславовна. — Никога не си притежавала деликатност. Защо го измъчваш?
— Мамо, аз работя, а не се забавлявам с бившия си любовник — рече уморено Настя.
Тя много силно обичаше майка си. Но през последните години Надежда Ростиславовна съвсем престана да я разбира. Особено след няколкото години, прекарани в чужбина. С втория си баща Настя се чувстваше къде по-уютно, той цял живот бе работил в милицията и направо надушваше всички проблеми от разстояние.
Майка й позвъни в службата на другия ден вечерта, когато Настя се канеше да си ходи.
— Знаеш ли, това е ужасна история — съобщи развълнувано Надежда Ростиславовна. — Оказва се, че жена му отишла в почивен дом и изчезнала. Търсили я почти месец, после я намерили в гората. Някакъв мерзавец се полакомил за фотоапарата й. Да убият човек заради една камера! Не ми го побира главата.
— Къде се е случило?
— Не знам, някъде в Централна Русия. На Волга, това е сигурно.
— А какво се е случило с краката му?
— Нещо неясно. Никой не знае със сигурност каква болест го е сполетяла. С никого не е споделял. И само един човек каза, че май Володя е бил жестоко пребит.
— Кой е този човек?
— Не го познаваш.
— Значи ще се запозная — рече твърдо Настя. — И кой е той?
— Артур Малишев, доцент от Института за чужди езици. Ще се свързваш ли с него?
— Непременно.
— Защо?
— Защото така трябва, мамо. Ако са го пребили, искам да изясня защо нищо не е известно в милицията. Ако не е така, трябва да разбера откъде твоят Малишев си го е измислил.
— Има ли значение откъде го е измислил, след като се окаже, че не е вярно?
— Разликата е много голяма — обясни търпеливо Настя. — Защото и най-невероятната клюка не пада от небето. Някой по някаква причина си я е измислил и разказал на друг човек. Дори ако няма никаква реална фактура, все едно, в основата стои нечий замисъл. Или умисъл. Ако пък има фактура, във всички случаи трябва да се изясни каква именно.
— Но аз се надявам, че Артур Николаевич няма да има неприятности, ако се окаже, че историята с пребиването е измислена? — попита разтревожено майката.
— Успокой се, нищо няма да се случи на твоя скъпоценен Малишев. Ако лично той не е пуснал клюката. Ще ми дадеш ли телефона му, или сама да го търся?
Надежда Ростиславовна въздъхна обречено и продиктува телефона и адреса. Настя затвори и се заприготвя да си ходи, вече беше извадила якето си от шкафа, когато в кабинета връхлетя Юра Коротков.
— Аска, мисля, че напипахме нещо! — изрече на един дъх. — Ох, капнах, съсипах се от тичане днес. Направи ми кафе, много те моля.
Той се просна на стола и блажено изпружи крака. Настя мълчаливо закачи якето си обратно в шкафа и пусна бързоварчето. Прибирането вкъщи се отлага поне с един час.
— Разказвам — започна тържествено Коротков. — Преди една седмица някой обрал павилион за продажба на видеокасети. Пълно е с отпечатъци, но ги няма в картотеката. Крадецът никога не е бил наш контингент. Собственикът на видеотеката прегледал имуществото и казал, че не е вземано наред и не от едно място. Касетите са избирани. Има списък на откраднатото, но не е ясен принципът на подбора. Не може да се каже, че са вземани само детективски касети или трилъри, или екшъни, или фантастика, или еротика. От всичко по малко. Около четиринайсет парчета. Сред момчетата, които разследвали откраднатото, се намерило едно оправно и съобразително. Понеже няма време да се гледат всички касети поред, може да се прегледат заглавията, за да се разбере общото между тях. Намира се някакъв компютър, който може да прави разпечатка от видеолента, разглеждат касетите и откриват, че във всички филми играе един и същи актьор. Не е звезда, естествено, от масовката, неизвестно име, а и на екрана се появява не повече от пет до седем минути във всеки филм. Но пък външността му!