Значи Льошка е някъде в болницата край Саша. Какво пък, правилно. Льошка е уравновесен и хладнокръвен човек, понякога дори прекалено, но в дадения случай точно това е необходимо, за да сдържа изпадналия в паника Саша. Той наистина има сред познатите си екстра класа лекари. Някога работеше на половин щат в Научноизследователския институт за медицинска техника, разработваше програми по компютърна диагностика, и оттогава се сдоби с широки познанства в медицинските среди. Сигурно е завел някое светило. Настя си представи как се е обадил Саша и с пресекващ от страх глас е закрещял, че Даша има кръвоизлив и той не знае какво да прави. Дашка умира! Саша Каменски притежаваше изключителната способност моментално да вижда всичко в черно и да смята, че всичко е свършено и вече нищо не може да се поправи. При това, което е много характерно, кой знае защо това изобщо не засягаше бизнеса му и се проявяваше само по отношение на Даша. Сигурно я обича до умопомрачаване и напълно губеше разсъдък, ако се случваше нещо с нея. Естествено, Льоша веднага е скочил и е тръгнал да свестява Саша и да поема работата в свои ръце. Каква бележка да оставя…
Изведнъж Настя пак светна и посегна към телефона. Вече бе успяла да набере телефона на Соловьов, преди да си е отговорила сама на въпроса: защо го правя?
— Събудих ли те? — попита виновно тя, като чу кадифения глас в слушалката.
— Не, аз си лягам късно.
— Как вървят работите ти?
— Благодаря, добре. Затова ли се обаждаш?
— Честно казано, и аз не зная защо се обаждам. Но, изглежда, много ми се е приискало. Иначе нямаше да го направя.
— Логично — усмихна се Владимир Александрович. — Дори в такъв деликатен и емоционален въпрос се опитваш да оперираш с логика. А ти как си?
— Също нормално. Както винаги.
— Вкъщи ли си?
— Естествено. Къде може да съм по това време?
— Ами мъжът ти? Не се ли страхуваш, че ще чуе как разговаряш с мен?
— Не се страхувам. Ако се страхувах, нямаше да звъня.
— Също логично — съгласи се той. — Все пак се радвам, че се обади.
— Настина ли?
— Наистина.
В гласа му тя пак чу интонациите, от които някога й се завиваше свят.
— Човек бързо свиква с хубавото — продължаваше Соловьов. — Онзи ден ми се обади, вчера дойде и днес вече имам чувството, че нещо ми липсва. А като се обади сега, разбрах какво точно. Вече скучая за теб.
— Аз също — усмихна се тя. — И утре ще дойда, ако нямаш други планове.
— В колко часа?
— Около осем. Съгласен ли си?
— Ще те чакам.
— Целувам те — рече меко тя. — Лека нощ.
„Така значи, Соловьов. Вече скучаеш за мен. Откъде го измисли? За мен е ясно, винаги ми се е разтуптявало сърцето. Но ти? Ти не ме броеше за човек. За теб винаги съм била взривоопасното мамино момиче, което може да причини камара неприятности, ако не си внимателен. Като някакъв апарат. Тогава, преди дванайсет години, ти страшно се изплаши, че като ме отблъскваш, ще си навлечеш гнева на научния си ръководител, а близостта ти с мен може неизбежно да доведе до обсъждане на въпроса за твоя развод и женитбата ти за мен. Ти не ме обичаше и не искаше да се жениш за мен. Но никога не ти е идвало наум, че мама никога нямаше да научи за романа ни. Ти беше сигурен, че й разказвам всичко. А аз никога не съм имала този навик. Мама научи за това след много години и трябва да ти кажа, че страшно се смая. Като се изплаши от мама, започна да спиш с мен, и пак изплашен от мама, по-късно ме изостави. А сега нашите отношения с нищо не те заплашват. Ти не си женен, затова пък аз съм омъжена. Затова си здраво застрахован от брачни попълзновения от моя страна. А дори да се случи такова нещо, твоята болест е най-добрата ти защита. Никой и при никакви условия не може да те накара да се ожениш за когото и да било. Затова сега можеш да пофлиртуваш. Сега животът ти е скучен, самотен и макар да изглеждаш бодър, да се правиш, че никой не ти е нужен, това съвсем не е така. Винаги си бил душата на компанията, постоянно си бил в центъра на вниманието, а за някакви си две години не може напълно да си се променил, да си изоставил навиците и стереотипите си, формирани с години. Имаш нужда от човек до себе си, който да те обича. При това твоите чувства нямат никакво значение. Заради идеята може и да се излъже. Казваш, че скучаеш за мен? Може. Утре ще започнеш да се преструваш, че си се увлякъл по мен, и това вече ще е лъжа. Ти ще се преструваш, за да продължавам да идвам, за да чувстваш както преди моята влюбеност, да я усещаш и вдишваш. Емоционален вампир. Господи, колко силно те обичах тогава…“