Настя отложи за следващата сутрин срещата с оперативника и замина при Соловьов.
— Е, разказвай колко скучаеше по мен — рече насмешливо Настя, като се настани удобно в мекия фотьойл.
— Много — също насмешливо отговори Соловьов.
На Настя й се стори, че днес той е малко различен. Друг беше, когато празнуваше рождения си ден. Със синьо поло, рошав и смеещи се очи, сега повече приличаше на оня Соловьов, когото тя познаваше преди много години — уверен в себе си, доволен от живота, винаги готов да се пошегува и усмихне.
В това време Андрей отсъстваше от къщи, отишъл в издателството за авторските екземпляри на поредната книга. Без него Настя се чувстваше много по-свободно, никога не понасяше да изпитват към нея неприязън, дори да я прикриват най-грижливо. Двамата се настаниха в хола, като донесоха от кухнята кафе и сандвичи. Настя щеше да си предложи услугите за приготвянето на вечерята, нали имаше достатъчно продукти, но си замълча — помисли, че старателният помощник ще е недоволен, като види как чужд човек е домакинствал без него.
— А ти скуча ли без мен?
— Малко — усмихна се тя. — В интервалите между спешните задачи, преговорите и подготовката на текстовете за съглашения. Ще си изясняваме отношенията, или ще поговорим за нещо по-интересно?
— Най-интересното са нашите отношения. Не си ли съгласна?
Настя го погледна внимателно. Какво, Соловьов наистина ли се кани по стар навик да я излъже? Ама че самомнение.
— Сигурно — кимна тя. — Но нали знаеш, два пъти не можеш да се изкъпеш в една и съща вода. И двамата сме се променили през тия години. Затова няма смисъл да говорим за миналите си отношения, а още не се познаваме достатъчно добре за сегашните. И ако решим, че сегашните ни отношения са предмет на обсъждане, трябва просто да говорим един за друг.
— Ти си непоносима! — засмя се Соловьов. — През тия години си изгубила целия си романтизъм и си станала суха, делова и заплашително логична. Защо смяташ, че съм станал друг? Аз съм същият, като онзи Соловьов, когото ти обичаше някога.
— Не може да бъде — отбеляза предпазливо тя. — През тия години много неща са станали и в твоя, и в моя живот. И са оставили диря, при това доста забележима. Ти си преживял трагедия, изгубил си жена си. След това си се лишил от възможността да вървиш. Станал си богат и твърде популярен. Как можеш да твърдиш, че не си се променил?
— За богатството си права, а че съм прочут — това е съмнително.
„А за жената и болестта? — веднага мислено попита Настя. — Правиш се, че не си чул? Защо? Защо така старателно избягваш да обсъждаш тези теми?“
— Няма нищо съмнително — бързо отвърна тя. — Читателите те познават.
— Откъде го измисли?
Настя забеляза върху лицето му непресторен интерес. Соловьов винаги е бил суетен и разговорите за славата му харесваха. Но в случая не кокетничеше и не си просеше комплимент, наистина му бе интересно.
— Лекарката от „Бърза помощ“, която те откарала в болницата, е твоя почитателка.
Сега върху лицето му се изписа злоба, чертите му се изостриха и застинаха, сякаш се стараеше с всички сили да се сдържа, за да не каже нещо рязко.
— Тя веднага започнала да звъни на познатите си и да разказва, че същият Соловьов, който превежда „Източен бестселър“, е жестоко пребит на улицата. Много те съжалявала. Страшно се вълнувала за теб.
Сега Настя бе напълно сигурна, че разговорите за побоя не са лъжа. Но защо няма нищо в сводките? Та това е тежко престъпление, щом човекът е станал инвалид. За такова престъпление можеш да получиш към осем години. Видно е, че Соловьов прикрива престъпниците. Но кого? Сина си ли? Много е възможно.
Ами лекарите? Те са длъжни да съобщят в милицията при постъпването в болницата на жестоко пребит човек. Защо не са съобщили? Защото не ги е грижа за нищо. Защото вече няколко години никой не прави това, което е длъжен да прави по закон или по инструкция. Защото всички мислят само за себе си и не им пука за чуждото нещастие. Дявол знае какво става!
— Тя тогава и на мен се обади — продължаваше без пауза Настя, сякаш нищо не се е случило. — Точно от този момент започнах да си мисля да те посетя.
— Дълго си мислила — сухо се обади той. — Почти две години.
— Да — съгласи се тя, — дълго. Тогава се канех да се омъжвам и не можех да реша правилно ли ще бъде да идвам при теб. Не знаех, че Светлана вече я няма. Мислих, колебах се, убеждавах се. После някак ми мина, след това започнаха приготовленията за сватбата, после меденият месец. Но все пак дойдох.