Ключът щракна в бравата, Алексей си дойде.
— Как мина лекцията ти? — попита Настя, като нежно потърка бузата си о рамото му.
— Нормално. Защо не си яла, нахалнице?
— Чаках теб. Нали знаеш, не мога да ям сама, скучно ми е. Сега ще хапнем заедно.
— Ами да — измърмори Чистяков, — сега добрият Льоша ще стопли манджата, ще сервира и ще хапнем. Добре де, не ставай, все едно, човек не може да те поправи. Какво четеш?
— Източен бестселър от японско-американския живот.
— А втората книжка?
— Те са еднакви.
— Да не си ги купила за някого?
— Не. Льош, ела за минутка, ако обичаш.
Алексей вече постави печеното да се топли и сръчно режеше доматите на дъската, застанал с гръб към Настя.
— Говори, слушам те — каза той, без да се обръща.
— Искам да погледнеш.
— Тогава почакай.
Той завърши бързо салатата, избърса си ръцете в кърпата и отиде при нея.
— Моля ти се, виж двете книги — помоли го Настя — и кажи какво мислиш за тях.
— Освен че са съвсем еднакви ли?
— Да.
Алексей отвори и двете книги и започна внимателно да изучава титулната страница, на която според Настя нямаше нищо интересно. Отгоре — с черни букви името на автора, Акира Накаяма. В средата на страницата — заглавието „Острието“. Отдолу — знакът на издателство „Шерхан“ — муцуна на ревящ тигър.
— Но те са различни — каза най-сетне той и вдигна учуден поглед към жена си.
— Откъде го измисли?
— Направени са по различни начини. Ето тази — той взе екземпляра на Соловьов — е отпечатана по фотомеханичен път, а другата — по фототипен. Това се вижда и с просто око.
— Аз не виждам. По какви признаци го определи?
— Покритието на буквите е различно. При фотомеханичния начин мастилото е равномерно, а ето тук, на втората книга се вижда, че в долната част на големите букви мастилото е много по-бледо, отколкото в горната. Погледни сама.
Сега видя и Настя. По-точно, и преди се виждаше, но човек, който не разбира от полиграфия, просто никога не би обърнал внимание.
— И какво означава това? — попита тя бавно, разбирайки вече, че е напипала нещо важно.
— Това означава, че книгите не могат да са от един тираж. Изобщо защо ме питаш? Да нямаш някакви подозрения?
— Мастилото цапа — обясни тя и показа на Льоша почернялата възглавничка на пръста си. — То е съвсем прясно. А в издателското каре пише, че тиражът е отпечатан преди година. Ох, Льошик, у нас нещо гори!
— Ах, ти! — Той се втурна към котлона с тигана и го изключи. — Печеното загоря. Заради твоите полиграфични разследвания.
— Е, хайде, извинявай — жално каза Настя. — Не съм искала нарочно.
Известно време се хранеха мълчаливо, после Настя не издържа:
— Льош, а какво значи фотомеханичен начин?
— Стига де — изнедоволства Алексей. — Това е дълго и сложно за обяснение.
— А ти го обясни накратко и по-просто, като за прост човек. Само в най-общи линии. Искам да разбера по какво се различават двата начина.
— Принципно важно ли е за теб?
— Не е принципно, но е важно. Няма значение за никакво престъпление, с което се занимавам. Но нали знаеш, не обичам, когато не разбирам нещо.
— Първо ръкописът се набира на компютър и се прави оригинал макет. После от оригинала макет се правят филми. Диапозитиви. Това разбираш ли?
— Засега да.
— За двата начина тази част е обща. Следват различията. При фотомеханиката на основата на диапозитивите се прави матрица. Комплектът матрици е на гумена основа. Достатъчни са за петдесет хиляди екземпляра. Ако тиражът е по-голям от 50 хиляди, тогава се прави втори комплект. При другия начин се печата на фотокопирна техника. Нещо като ризограф, ако изобщо знаеш какво е това.
— Не знам, но не е най-важното. Схванах главната разлика. Льош, а защо тогава се прави тираж, който не е кратен на петдесет хиляди?
— В какъв смисъл — защо? Подай ми кетчупа, ако обичаш.
— Заповядай. Искам да разбера защо правят тираж над 50 хиляди екземпляра, но по-малко от сто. Щом все едно трябва да се направи втори комплект матрици, то има смисъл да бъде използван напълно. Не е ли така?