— Може да не е рентабилно — сви рамене Алексей. — Сто хиляди могат да не се изкупят, парите за хартията и мастилото са изхарчени, а книгите залежават в склада. Петдесет са малко, явно търсенето е по-голямо, а сто са много. Това е всичко.
— Тогава не разбирам друго. Защо да се печата на копирна техника, щом има матрици, които могат да се използват още за трийсет хиляди екземпляра. След тиражирането в печатницата унищожават ли се матриците?
— Според договора. Могат да се унищожат, но могат и да се оставят. Какво си се захванала с тия тиражи?
— Любопитно, Льоша, според мен става дума за чиста проба укриване на данъци. Издателството не е толкова тъпо, колкото жена ти. Те сигурно използват матриците докрай и правят стохиляден тираж. В карето посочват седемдесет, в данъчното представят документи за тяхната реализация и плащат данъци върху тази печалба. Продават и останалите трийсет хиляди, но вече не плащат данъци. След известно време вземат филмите и пускат нов тираж. Данните в карето са същите и всички наоколо смятат, че все още се продават остатъци от стария тираж, който е бил реализиран от издателството през миналата година и за който всички данъци са отдавна платени. Главното е книгата да е много търсена. Хитро, нали?
— Хитро — съгласи се мъжът й. — Но не разбирам какво те засяга това. Да не се каниш да си сменяш работата и да ходиш в данъчната полиция? Или да ставаш юрист в издателство?
— Не, слънчице, никъде не са каня да ходя. Просто решавам поредната задачка за мозъчна гимнастика.
— Нима? — вдигна вежди Алексей. — А пък аз си помислих, че се каниш да защитаваш твоя приятел Соловьов, когото лошите алчни чичковци-издатели са обидили.
Лицето й пламна. Той не е прав, в случая тя изобщо не мислеше за Соловьов. Нещо повече, съдейки по равнището на благосъстоянието му, издателите му не са го обиждали. Но Льошка пак забеляза, заподозря нещо и застана нащрек. Дори май се обиди. Колко е непредпазлива! Кой я караше да обсъжда с него тия книги!
— Не си прав, мили — каза тя с равен глас. — Соловьов няма никакво отношение към това. Просто чисто съвпадение, че в случая говорим за неговите книги.
— Добре — съгласи се той лесно. — Като няма — няма. Какви планове имаме за събота? Пак ли ще отидеш на работа?
— Не, утре съм вкъщи. Трябва да поработя на компютъра.
— А кога е следващото ти посещение при Соловьов?
— Льоша!
— Какво, Аска, аз съм спокоен като полезно изкопаемо. Просто трябва да се разберем за колата. Кога ще ти потрябва?
— Ако не възразяваш, бих искала да отида в неделя през деня. Но ако ти трябва колата, мога да отида утре или в понеделник.
— Върви, когато си планирала — кимна Алексей. — В неделя ще съм у дома.
— Благодаря.
На масата се промъкна напрежение и Настя трескаво се опитваше да измисли как да го разсее. Но нищо оригинално не й хрумваше.
— Льоша, не мога да гледам как се терзаеш — започна тя решително. — Вече ти казах, че се опитваме да разкрием тежко престъпление. Загинали са девет юноши, които първо са изчезнали от къщи. Някъде в Москва или в областта живее някакъв звяр, който ги държи заключени, тъпче ги с наркотици, спи с тях, докато не умрат от свръхдоза. Той е ненормален, той е маниак. Всеки ден очаквам с ужас, че ще дойдат още едни родители и ще съобщят за изчезването на още един младеж. Имам една-единствена нишка и тя е свързана с мястото, където живее Соловьов. Не мога да не ходя там, разбери. Това е мое задължение. Мой дълг пред нещастните родители, които с месеци търсят сина си, а намират мъртвото му тяло. Но твоите преживявания са не по-малко важни за мен. Ти си мой мъж, аз те обичам и за твоето душевно спокойствие съм готова да направя твърде много. Не искам да страдаш от безпричинна ревност. Но ако не можеш да спреш, тогава ще се наложи аз да спра.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще престана да ходя при Соловьов.
— Ами момчетата? И техните родители?
— Нищо. Нека някой друг да търси маниака, някой, на когото мъжът не е такъв ревнив.
Алексей се усмихна смутено, но с видимо облекчение. Като че ли се почувства неловко.
— Прости ми, Асенка. Не мислех, че това така те нервира. Край, няма повече.
— И мога ли да ходя при Соловьов?
— По живо, по здраво, колкото си искаш.
— И ти няма да откачаш по този повод?
— Ще откачам. — Той се засмя. — Само от инат. Напук на теб. За да разбереш най-после какво ми е, когато ти преживяваш заради нещо, а аз не знам за какво и как да ти помогна.