— Избирай когото искаш, по твой вкус. Който ти хареса. За мен е важно постоянно да си с един от тях, а с кого точно — сама решавай. Тримата са едно цяло, помежду им няма тайни.
И тя дълго се взира в тримата ръководители на издателство „Шерхан“. Пръв, естествено, пред погледа й попадна Семьон Воронец — едър и плещест. Оксана беше висока сто осемдесет и четири, съвсем добър ръст за манекенка, и Воронец й подхождаше на височината. Но като поговори с него няколко минути, момичето разбра, че той е неспасяемо тъп. Гриша Автаев много си го биваше, става дума за външността, но по това време Оксана добре знаеше какво е да си любовница на човек, който си пази репутацията на верен съпруг и грижовен баща. Постоянен страх от разкриване и разобличаване, тайни и явни поглеждания към часовника, безкрайни разговори за болестите на малкото дете и успехите в училище на голямото. Само унижение и никакво удоволствие.
И едва накрая спря вниманието си на Есипов. Най-ниският от тримата и най-младият. В известен смисъл най-неподходящият за нея по ръст и по възраст. Оксана винаги беше харесвала по-високи от себе си мъже и по-големи поне с десетина години, ако е с повече — дори още по-добре. Кирил бе с половин глава по-нисък и по-голям само с три години. Но Оксана избра него. И не съжали.
Тя не си представяше съвсем добре защо я „пробутаха“ на Есипов. Само в общи черти знаеше схемата. Човекът, който я нае, знае как да направи истински доходна издателската работал главата му непрекъснато се появяват разни идеи. Нейната задача е да вниква в същността на идеите и много внимателно, някак между другото да ги подхвърля на Есипов, като се старае той да смята идеите за свои собствени.
— Искам издателство „Шерхан“ да стане най-богатото и най-престижното в Москва, а може и в цяла Русия — каза тогава на Оксана нейният работодател.
— А защо ви е това? — учуди се момичето. — Какъв интерес имате? Ако знаете как да направите доходно едно издателство, заемете се. Защо да давате печалбата в чужди ръце.
— А кой ти каза, че възнамерявам да я давам? — усмихна се мъжът. — Мисля да я измъкна именно в моя полза. Но най-напред искам тя да стане голяма и хубава. Разбра ли?
— Разбрах — отговори Оксана.
— И трябва много да се стараеш, момиче, за да има „Шерхан“ наистина голяма и хубава печалба. Защото, когато дойда да я вземам, ти ще получиш определен процент. Колко искаш?
— Двайсет процента — каза момичето, след като помисли. — Мисля, че ще е справедливо. Идеите са ваши, не споря, аз лично никога нямаше да измисля такова нещо. Но нали изпълнението е мое. И аз ще трябва да спя с него. Не мога да кажа, че умирам от желание и страст, за мен той е дребничък.
— Ти си добро момиче — произнесе човекът, който я нае, с удовлетворена усмивка, и Оксана видя, че той наистина е доволен, само не можа да разбере от какво именно. — Умна си и не си алчна. Поиска точно процента, който и аз се канех да ти предложа. Това означава, че двамата с теб мислим еднакво. Може би сътрудничеството ни ще е плодотворно.
Минаха две години и Оксана с очите си се убеждаваше в правотата му. Той й обясняваше как трябва да се гради издателското дело, тя непринудено и някак случайно „подаряваше“ идеите на Есипов, а после при поредното неформално съвещание на тримата ръководители Оксана чуваше, че печалбата се е увеличила, че за месец от този тираж са натрупали толкова и толкова, а от другия тираж — още толкова.
И току-що чу как Кирил ясно и делово излага пред партньорите си идеята за социологическото проучване на контингента читатели, за да получат представа главно кой купува книгите на „Шерхан“, какви слоеве от населението се интересуват от „Източен бестселър“, какви не са обхванати и прочие. Харесва ли читателят книга с твърда подвързия или иска да вижда по лавиците малки книжки джобен формат с меки корици, които са и по-евтини, и лесно се побират в джоба или дамската чантичка. Проучването можеше да даде отговор на множество въпроси, а на нея, на Оксана, бе поръчано да хвърли първото зърно в главата на Есипов.
Тя започна миналата седмица с невинна забележка:
— Представяш ли си, днес видях как една лелка не си купи „Тайната на времето“. Повъртя я в ръце, повъртя, ах, ох, а след това я върна на мястото й.
— Скъпа ли й се видя? — учуди се Кирил.
— Не, не може да се пъхне в чантата й. Съвсем прилична дама, със злато, скъпо облечена. И чантичката й малка. Така се учудих, че се кани да си купи „Тайната на времето“.