— Не, само тези.
— Да сте ги давали на някого?
— Разбира се. Знаете ли, аз съм преводач, превеждам направо на компютъра и после давам на издателството. Те прехвърлят моя текст на техния компютър и ми връщат дискетата. Мислите, че вирусът е оттам, от издателството?
— Всичко е възможно. Покажете ми дискетите, които сте носили там. Първо тях ще проверим за вируси.
Соловьов търпеливо порови в кутията, като изваждаше дискети и оглеждаше надписите върху белия етикет.
— Ето. — Той подаде дискетите на Марина.
— Кога за последен път сте обновявали вашия „доктор“?
— „Доктор“ ли? — не разбра Соловьов.
— Антивирусната програма — поясни тя.
— Знаете ли… — Соловьов се обърка — не съм се занимавал с това. Откакто си монтирах компютъра, така работя. Дори не си представям добре с какво е пълен. Никога не съм имал проблеми.
— Все някога е за първи път — философски отбеляза „вирусологът“ и се усмихна обаятелно. — А сега ще ви сложа най-новата програма и ще проверим дискетите ви.
Соловьов следеше с интерес манипулациите й. Ръцете на Марина бяха малки, с равни, леко пухкави пръсти и късо изрязани нокти без маникюр. И цялата бе някак уютна, домашна, нежна, с висок звучен глас и огромни очи на изплашено сърне. Но с електронната техника боравеше повече от уверено.
— Така си и мислех — въздъхна тя. — Вирусът е на всички дискети. Имате го от два-три месеца. Сигурно рядко се връщате към старите файлове?
— Вярно — учуди се Соловьов. — След като предам превода в издателството, вече не работя с тях.
— Ясно. Тъкмо това ви е спасило за известно време. Ако понякога сте пускали старите файлове, вирусът щеше да се активира много по-рано.
— И сега какво ще правим?
— Ще го лекуваме. Как сте с времето? Можете ли да почакате?
— А дълго ли?
— Още не знам. Ще започна и ще си покаже. Може моите „доктори“ да не са достатъчни, тогава ще се наложи да дойда още веднъж при вас с други програми. Вирусът ви е страшно хитър, още не съм работила с такъв.
— А няма ли да мога да работя, преди да сте излекували напълно компютъра?
— Разбира се, че не. Вирусът пак ще се активира и ще ви повреди още нещо. Между другото, ако искате, да опитам да възстановя това, което е унищожил. Но ще трябва време.
— Марина, моля ви, направете всичко възможно — решително каза Соловьов. — Вашите услуги ще бъдат заплатени по съответния начин, не се съмнявайте в това. Но компютърът ми трябва в работно състояние, и колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Ясно — усмихна се тя. — Тогава да започнем да се молим. Извинете, как се казвате?
— Владимир Александрович.
— Добре, Владимир Александрович, ще направя всичко, каквото мога. Напишете ми името на файла, който е бил унищожен вчера.
Соловьов драсна на едно листче кратичка дума и го подаде. В този момент на вратата се позвъни. „Анастасия“ — мина му през ума. Какво пък, може да е по-добре, че пристигна днес. Ако Марина се забави, все едно, няма да може да работи. А той от наивност мислеше, че специалистът ще хвърли едно око и за десет минути ще оправи всичко, и тогава ще седне да превежда, та да навакса поне изгубеното от вчера. Сега, по всичко личи, че тя ще се забави повече от час.
Той излезе с количката си в хола и видя, че Настя влиза, придружена от помощника. Днес тя му се стори още по-красива и той с учудване долови как заби сърцето му. „Само това липсваше — сърдито си каза Владимир Александрович. — Я се овладей.“
— Андрей, останете с Марина, може неочаквано да й потрябва нещо. Ако работата много се проточи, й предложете чай или кафе.
— С Марина? — смаяно повтори Настя. — Соловьов, гости ли имаш? Затова ли настояваше да не идвам днес, а вчера?
— Ти вече ревнуваш? — усмихна се той. — Компютърът ми блокира, наложи се да извикаме техник. Не съм виновен, че се оказа прелестна млада особа.
— Защо ти е техник? — Настя вдигна рамене. — Да беше ми казал.
— А ти разбираш ли от компютри? Нали си юрист, а не техничар.
— Разбирам. Така се наложи. Изкарах при мъжа ми курс по компютърна грамотност. Така че друг път имай предвид.
— Благодаря. Гладна ли си?
— Не много. Но бих пила кафе.
— Тогава да отидем в кухнята.
— Къде останаха твоите господарски маниери? — попита насмешливо тя. — Защо не извикаш за тази работа помощника си Андрюша?
— Нека постои в кабинета. Не искам външен човек да остава сам — поясни Соловьов, изпитвайки внезапна неловкост от собствената си подозрителност.
— Да нямаш там световни тайни? Или несметни съкровища?