— В никакъв случай — разсмя се той. — Просто не обичам. Дори не знам как да го обясня. Не обичам и толкоз.
— Човешко е — кимна Настя.
В кухнята тя свари кафето и двамата пак се върнаха в хола. Разговорът не вървеше и Соловьов мислеше с недоумение защо толкова настоятелно я молеше вчера да дойде и откъде се взе у него увереността, че скучае без Анастасия. Вчера скучаеше, вярно, също и днес сутринта, очакваше я да дойде, радваше се. А сега тя е тук и сякаш няма за какво да разговарят. Или тя не е настроена за разговор? Изморена е, разстроена, сърдита? Просто е чудно колко много се е променила. Тогава, преди много години, тя цялата бе вперена в него, затова бе ясна и достъпна. А сега напълно не разбира нито мислите, нито подбудите й. И дори не знае за какво да говорят.
— Прочете ли книгата ми? — попита той, колкото да поддържа затихващия разговор.
Настя веднага се оживи и на Соловьов това се стори добър признак.
— Да. Отлично, просто отлично. Никога не съм предполагала, че източният детективски роман може да е толкова завладяващ. Половината нощ не съм спала — не можех да оставя книгата. Наистина, на места ми се струваше, че вече някъде съм чела това.
— Не може да бъде — възрази спокойно той. — Тези романи се превеждат за първи път в Русия.
— А извън Русия? Може ли да съм ги чела на френски или английски?
— Едва ли. Доколкото знам, „Шерхан“ има изключителни права върху произведенията на тези автори. Макар че всичко е възможно. А кое по-точно ти се стори познато? Фабулата ли?
— Не, нещо друго… неуловимо. Нещо като слаб аромат. Сигурно говоря глупости, а? Мигар литературата може да ухае?
Соловьов въздъхна с облекчение. Разговорът се насочи в посоката, в която можеш да се движиш дълго, без риск да изпаднеш в неприятност. Той можеше да говори за литературата с часове, денонощия, още повече пък с Анастасия, която бе рядко благодарен слушател, деликатен опонент и фин и умен събеседник. И разговорът не заплашваше да стигне до проблема, чието обсъждане той искаше да избегне.
От време на време в хола се появяваше Андрей и почти веднага изчезваше в кабинета. Когато от кабинета се показа Марина, бе минал почти час и половина.
— Владимир Александрович, намерих вчерашния ви файл, искам да видите доколко е повреден. По-лесно ще определя вирусната програма по характера на дефектите.
— Настенка, извинявай за минутка — каза Соловьов и обърна количката.
Тя остана сама в хола и веднага усети как напрежението я отпуска. Все пак компанията на бившия й възлюбен поглъщаше много от енергията й. Трудно е да запазиш хладнокръвие и трезва мисъл, когато до теб е човекът, който ти е бил симпатичен и с когото някога са те свързвали толкова много неща.
„Не съм виновен, че техникът се оказа прелестна млада особа.“ Миниатюрната Марина с кестеновите очи наистина е прелестна. Но Настя не хареса погледа, с който момичето я огледа. Упорит, оценяващ, дързък поглед. Впрочем какво да се чуди, сигурно й е интересно да позяпа жената, която поддържа близки отношения с инвалид. Макар че откъде може да зае какви отношения ги свързват със Соловьов? Ах, да, Андрей. Та той виси в кабинета, пази Марина и сигурно си бъбри с нея. Сигурно се е оплакал, че тук се е появила стара позната на господаря му, идва ли, идва и какво иска? Само се пречка в краката. „И той ще ми се пише грация с панталон — мислено изцъка Настя. — Пази невинността на господаря си.“
Тя стана от дивана и започна бавно да кръстосва из стаята. От прозореца се виждаше гората, още мрачна като през зимата, въпреки меките априлски температури. Между къщата и гората вървеше асфалтиран път, който свършваше край последната вила в селището „Мечта“. Шосето минаваше малко по-встрани, а към вилите водеше отделен път. Затова тук е тихо и спокойно. Да, Женя Якимов имаше право, когато казваше, че всеки външен човек тук се забелязва. Настя отново и отново се опитваше да си представи каква роля биха могли да играят вилите и техните обитатели в изчезването на мургавите тъмнооки юноши, даде пълна свобода на необузданата си фантазия, но пак нищо не измисли. Тези, които може да подозира, цял ден са на работа, а е глупаво да подозира оставащите в „Мечта“. Пенсионери, домакини и инвалидът с помощника си. Сигурно няма никаква връзка. Всичко е нейна измислица, привижда й се връзка. Няма да идва повече тук.
Толкова дълбоко беше потънала в мислите си, че не усети как се появи Соловьов.
— Сега ще обядваме — кача той радостно. — Слава богу, Марина наистина е успяла да възстанови текста, който преведох вчера.
Настя поклати отрицателно глава.