— Благодаря, Володя, но ще си тръгвам.
— Толкова бързо? — огорчи се Соловьов. — Дойде съвсем скоро.
— Време е да си ходя — повтори меко Настя. — Не се сърди.
— Жалко — въздъхна той. — Кога ще дойдеш пак?
— Ще ти звънна.
— Кога?
— Володя, аз съм омъжена, при това работя — усмихна се тя. — Не искай от мен невъзможното. Невинаги мога да разполагам със себе си. Ще дойда, когато мога.
След като слезе по стълбичката, тя седна в колата, но не стигна до шосето, спря до вила №12. Цялото семейство Якимови бе вкъщи. В присъствието на жена си Женя май се смущаваше още повече. Янина Борисовна, или просто Яна, както я нарече Саша Каменски, потискаше мъжа си с пълнотата си. Наистина имаше в изобилие. Но така бе само на пръв поглед и както често се случва, впечатлението се оказва невярно. Много скоро Настя забеляза, че когато гледа своя невисок невзрачен съпруг, погледът на Янина става нежен и любещ и въпреки високия си и уверен глас дамата бизнесменка нито веднъж не си позволи пренебрежителна дума или жест по адрес на бащата на децата си.
Настя си спомни как брат й охарактеризира Янина Борисовна. Красавица, но от всичко има по много. Ръст, глас, коса. Да, всичко е така. Красиво ярко лице с правилни черти и чиста гладка кожа, едро пълно тяло, гъсти къдрави коси, разпилени безредно по раменете й. Посрещна предпазливо Настя, но с всички сили се опитваше да изрази приветливост.
— Моля, заповядайте, влезте — говореше тя. — Женя ми разказа за вас и децата също.
Самият Якимов пристъпяше наблизо, току поглеждаше жена си с откровен страх. Настя я досмеша. Та тя ревнува! Господи, тя наистина обича Женя и затова възприема подозрително кой знае откъде появилата се жена, която на всичкото отгоре се оказва позната с мъжа й, при това е идвала в дома им в отсъствието на стопанката. Забавна двойка.
— Само за минута — кача Настя, като откача решително да влезе по-навътре от антрето, пълно с велосипеди и още неприбрани след зимата ски. — Помните ли, казах ви, че нашата фирма се кани да застрахова фамилиите къщи? Та моите ръководители най-накрая узряха и във връзка с това имам една молба към вас. Не бихте ли могли, ако не ви затруднявам, да поразпитате съседите си кой от тях ще си застрахова къщата. Та аз не познавам никого освен вас и Соловьов, а Володя не общува с никого.
Настя очакваше, че Янина ще отговори вместо мъжа си: разбира се, Женя ще попита. Но Якимова премълча и погледна въпросително към него.
— Какво по-конкретно трябва да казвам? — измърмори неуверено той.
— Нашите представители ще дойдат, ще огледат къщата, ще направят оценка на постройката и имуществото, ще монтират сигнализация и ще изготвят договор. След внасянето на първата вноска нашата фирма поема пълната материална отговорност за изправността на къщата. Ако от двайсет вили повече от половината се окажат застраховани, тогава фирмата организира денонощна охрана около „Мечта“ за своя сметка. Наистина застрахователните вноски са доста високи, но ние сме сериозни хора, щом се заемем с нещо, вършим го както трябва, съвестно. Какво решавате, Женя, ще попитате ли съседите си?
— Ще попитам — кимна Якимов.
— Как мислиш, дали да не дадем пример на останалите? — попита изведнъж Янина.
Настя оцени по достойнство този жест. Якимова не заяви, че иска да застрахова къщата, а се направи, че се съветва с мъжа си. А може да не се е преструвала, може наистина да се съветва. Настя все повече се изпълваше със симпатия към това семейство.
— Добра идея — оживи се Женя. — Първи ние, става ли? Аз, естествено, ще попитам съседите, щом се появят трима-четирима желаещи, изпращайте вашите хора.
Настя си тръгна от Якимови напълно удовлетворена. Изобщо не я интересуваха собствениците, които ще поискат да се застраховат. Трябваха й хората, които ще откажат застраховката и охраната. Защото сред тях ще има такива, които по някаква причина няма да искат в домовете им да влязат външни хора и да оглеждат всичко наред, в това число помощните помещения и мазетата. Кой знае дали нежеланието не е свързано с факта, че в дома има нещо, което стопанинът иска да прикрие от чужди очи…
Посещението й при Соловьов остави у нея странно усещане. Сякаш на тепиха се изправиха двама борци шампиони, които дълго се гледаха, докато си припомняха миналите двубои и пресмятаха в каква форма е сега противникът, готвеха се за схватка, оценяваха се, а после единият се оттегли за миг и изчезна от тепиха. Без обяснения. Другият, останалият, така и неразбран, че битката се отменя, се разхожда по килимчето, разгрява се, раздвижва мускули и крои в ума си плана за предстоящия двубой. Настя се чувстваше като избягалия борец и никак не можеше да разбере дали се осъжда, или смята, че всичко е нормално.