На път за вкъщи тя така и не съумя да овладее обхваналото я чувство за неловкост и вина.
В понеделник сутринта Гена Свалов донесе материалите от останалите видеотеки. Лицето му бе не просто недоволно, а направо злобно. Сигурно през почивните дни е възнамерявал да се занимава със своите работи, да изкарва пари, както правят сега повечето от младите служители в милицията, въпреки всякакви забрани, заповеди и инструкции. А вместо това е бил принуден да си губи времето с някакви глупости.
След оперативното съвещание Настя взе дискетата си и отиде в информационния център. Надяваше се да измоли временно свободен компютър и да поработи. Намери се място и тя нареди пред себе си бележките на Свалов, започна да нанася новите данни в таблицата, която бе направила вкъщи. Заглавие на филма, адрес на видеотеката, фамилно име, заглавие, адрес, фамилия, заглавие, адрес… Работеше бързо, на синия екран пробягваха букви, пръстите й летяха над клавиатурата. Такава работа изискваше пълна съсредоточеност и концентрирано внимание, за да не обърка нещо, докато записва следващото фамилно име в нужната графа и на нужния ред. Настя Каменска имаше отлична памет и докато стигна до последната видеотека за касети под наем, можеше със сигурност да каже, че нито едно фамилно име не е срещнала четиринайсет пъти — във връзка с четиринадесетте филма, чиито копия бяха задигнали.
Когато свърши таблицата, погледна часовника си и ахна ужасена — наближаваше краят на работното време. А освен проклетата таблица не е направила нито едно полезно нещо. Пък са затънали до шия в работа. Утешаваше я мисълта, че нищо спешно-пожарно не се е случило през деня, иначе Гордеев щеше непременно да я намери.
Настя разпечата таблицата и унило пое към кабинета си. Там въпреки топлото време бе някак влажно. Тя пусна бързоварчето, за да си направи кафе, и едва сега усети как я болят очите от продължителната напрегната работа. Настя отиде до прозореца и се загледа навън, изпълнявайки препоръките на специалистите по хигиена на труда. Виждаше идещите по „Петровка“ млади момичета с ярки модерни панталони и якета, безгрижни, весели, засега, слава богу, не познаващи страданието. Спомни си откъс от прочетения вчера роман „Острието“, където единият от героите, загрижен от масата неразрешими проблеми, също гледа през прозореца, наблюдава забързаните хора „с тъгата, с която птицата, затворена в клетка, наблюдава пърхащите наоколо пеперуди“. И пак се появи усещането за нещо много познато, но неуловимо, като слаб аромат.
Мислите й пак се пренесоха към Соловьов. Интересно, чака ли я, скучае ли за нея? И ако скучае, от какво е предизвикан днешният му интерес? Просто от скуката на самотното съществуване, когато всеки нов човек е ново развлечение? Или е видял и най-накрая е оценил у нея това, което не виждаше и не оценяваше преди много години, когато беше близък с нея от съображения, нямащи нищо общо с чувствата? Каква ли полза да мисли за това. Какъвто и да е отговорът, с нищо не променя нито плановете, нито отношението й към Володя. Той е добър човек, умен, но в сърцето й няма място за него. Или все пак има?
За първи път от доста време Анастасия Каменска чувстваше в себе си паника. Особено остро разбираше сега смисъла на израза „смущавам душата“. Душата й беше смутена. Като си даваше сметка, че Владимир Соловьов не й е нужен, тя също така ясно осъзнаваше, че нещо я привлича. И въпросът не беше в изчезналите момчета. Привлича я домът му, той. Но защо? Защо?
Оксана се протегна сладко и седна на дивана. Изобщо не се притесняваше от Вадим и дори не смяташе за необходимо да става от леглото, когато той идваше. Отношенията им дотолкова бяха делови, че мисълта за нещо интимно й се струваше просто абсурдна. Тя си лягаше късно, излежаваше се до обед и ако Вадим идваше сутрин, Оксана продължаваше да лежи, завита с одеялото, а когато ставаше и обличаше халата, не го караше да се обърне. Но трябва да му се признае, че не я гледаше с гладен възторг, както телохранителят на Есипов — мускулестият Вовчик, и не й правеше двусмислени цинични намеци като Сеня Воронец.
— Е? Събуди ли се достатъчно, за да внимаваш? — попита Вадим, като поднесе към устните си чашата с кафето.
Той дойде преди половин час, сам си направи кафе и сандвич с обяснението, че току-що излиза от дежурство и е огладнял много. Оксана бе доволна, че той не изисква от нея поведение на домакиня и никога нищо не я кара да направи или сервира. Ако му трябва нещо, вежливо се извинява и го прави. Правилно, та той не идва тук на гости, а почти като на работа.