И Оксана търпеше, защото почти веднага запомни: Вадим е винаги прав. Както клиентът в магазина. Ако нещо се обърка — няма да получи пари. А с времето, когато даваха резултат идеите, подсказани от Вадим и внушени от нея в една или друга форма на Кирил, тя се убеждаваше още по-силно в правотата му.
— А как ще им вземеш парите? — питаше понякога тя.
Но отговорът обикновено бе мъгляв и неясен. И само веднъж Вадим каза нещо горе-долу определено:
— Искам те да станат богати. Но за сметка на незаконна печалба. И когато станат най-голямото и най-мощно издателство, когато доходите им наистина станат фантастични, ще поискам участие в печалбата. Те няма да могат да откажат, защото за всяка тяхна незаконна рубла имам документи. И с тези документи цялото ръководство на „Шерхан“ ще стигне до просешка тояга.
— Ами ако изведнъж спрат да правят незаконни тиражи? Тогава с какво ще ги притиснеш до стената?
— Първо, няма да спрат. Крадецът не може да спре. Това е като болест. Парите развращават, с тях се свиква като с наркотик и с времето искаш все повече и повече.
— А второ?
Вадим се усмихна и чукна лекичко Оксана по носа.
— За второто не си длъжна да знаеш. Няма да можеш да спиш спокойно.
Тогава тя не се замисли над думите, но ги запомни.
Очите й се премрежваха от фамилните имена. Това бе един от моментите, когато Настя се проклинаше за неудачно предложената версия, но вече не можеше да спре, без да я доведе докрай. Колкото повече стоеше наведена над огромната таблица, толкова повече се убеждаваше, че този път за издирване на крадеца кинолюбител е безперспективен. Но не беше в характера й да изостави нещо на средата на пътя.
В кабинета вече не се дишаше от цигарен дим, от безбройните кафета в устата й се появи упорит възгорчив вкус, но тя продължаваше да седи, вперила уморени и възпалени очи в разгънатата на бюрото безформена таблица, отново и отново изчиташе фамилиите на хората, вземали касети в евтините пунктове. На моменти й се струваше, че видя, по-точно почувства нещо неуловимо, някаква закономерност, но щом се опиташе да се съсредоточи в тази посока, усещането изчезваше. В четиринадесетте колонки не се повтаряше нито една фамилия. И дори нямаше фамилия, която да се повтаря поне десет пъти. Ако все пак предположението й е вярно и крадецът наистина е вземал четиринадесетте филма под наем, то не си е казвал фамилията. И ако Настя Каменска бе твърдо убедена, че този човек със сигурност се крие зад множеството вписани в таблицата имена, тя ще направи невъзможното, но ще го намери. Нека да загуби много време, но ще го направи. Но цялата беда е там, че Настя не беше уверена, а това я разсейваше, пречеше й да работи и нашепваше коварно: „Стига, ти сгреши, твоята версия не е правилна. Изхвърли таблицата, скъсай я на малки парченца и търси друг път.“
Тя стана, разтривайки с ръце изтръпналия си от дългото седене кръст, отвори широко прозореца, за да се проветри стаята, и отиде в съседния кабинет, в който се помещаваха Юра Коротков и Коля Селуянов. Коротков бе на телефона, а Николай съчиняваше съсредоточено поредния отчет. Като видя Настя, учудено вдигна глава:
— Още ли си тук? А ние мислехме, че отдавна си заминала у вас.
— Заедно ли мислехте, или поотделно?
Коля се засмя, доволен, че под благороден предлог може да се откъсне от ненавистната книжна работа.
— Заедно. Искахме да си изпросим от теб кафенце, погледнахме часовника и решихме, че вече е късно.
— А да направите две крачки по коридора и да проверите — това не е по силите ви, така ли?
— Е, Ася — възмути се Селуянов, — ние с Коротков ченгета ли сме, или не сме? Ако проверявахме всяко предположение с краката си, нямаше да ни стига времето за нищо. Между другото ти винаги си ни опявала, че вместо да седим и да умуваме, все тичаме да видим с очите си. Твоята школа си казва думата, така че без претенции.
— Добре — тя махна с ръка, — стоварвай всичко на мен. Аз съм ви виновна за всичко. Какво съчиняваш? Поредния „шедьовър“ ли?
— Поема за задържането на гражданина Белов на улица „Белов“. Звучи страхотно, а?
— Как каза? — Настя се навъси.
Сърцето й започна да бие бързо-бързо, сякаш бе чула нещо съвсем неочаквано.
— Както чу. Гражданинът Анатолий Петрович Белов е задържан днес на улица „Генерал Белов“. Просто съвпада, нали разбираш? Какво така пребледня? Да не би да познаваш тоя Белов? Твой клиент ли е?
— Не, не го познавам. Имаш ли карта на Москва?
Въпросът й беше чисто риторичен, всички знаеха, че на бюрото на Селуянов има десетина различни карти на Москва и областта. Хобито му от детски години бе основното познаване на града.