Когато приключиха с избора на дрехите и представителите на магазина си заминаха, Андрей ги покани да обядват. Щом разбра, че поканата се отнася и за Марина, Соловьов изхъмка учудено — преди не беше забелязвал прекалено гостоприемство у помощника си.
Въпреки очакванията му на масата цареше весело оживление. Явно Андрей бе в стихията си, шегуваше се много, разказваше вицове, Марина се смееше силно, показвайки равните си красиви зъби, и Соловьов се отпусна.
— Марина, вие омъжена ли сте? — попита Андрей.
— Не — отвърна момичето, като въртеше между пръстите си стръкче магданоз. — А това важно ли е?
— Не разбирам къде гледат мъжете — заяви помощникът. — Щом такива жени като вас ходят неомъжени, значи днешното поколение мъже е от идиоти.
— Андрей, не сте прав — прекъсна го Соловьов. — Не става дума, че не я броят за жена, а че сред мъжете липсва този, който тя би харесала. Нали така, Мариночка? Сигурен съм, че кавалерите ви чакат на опашка.
— Уви, не. — Тя се усмихна, но очите й си оставаха сериозни.
— Не може да бъде — не повярва Соловьов. — Трябва да имате кавалери.
— Сигурно моята работа ги плаши. Жена компютърен специалист — това е някак… Не знам. — Тя пак се усмихна, този път смутено. — Мислят, че и аз съм като компютъра. Студена и пресметлива.
— Разубедете ги, не е трудно. Разплачете се, направете сцена, започнете да капризничете.
— Владимир Александрович, няма пред кого да правя сцени.
— Толкова ли е сериозна работата? — Той поклати съчувствено глава. — Или не искате да се омъжвате, но не си признавате?
Този път Марина се разсмя звънко и от душа.
— Виждате ме като на рентген. Вас човек не може ви излъга.
— А защо. Мариночка? Искате свободна любов и честа смяна на впечатленията? Или се страхувате от тежестите на бита и домакинството?
— Нито едното, нито другото. Този път не познахте.
— Тогава какъв е проблемът?
— Няма проблем. Просто веднъж се опарих, не искам повече.
— Били сте омъжена, и то неуспешно? — досети се Соловьов.
— Не. Изхитрих се да се влюбя в човек, който не ме разбра правилно. Беше по-голям от мен и реши, че ми трябват парите и връзките му. Така и не можах да го разубедя. Моето нещастие е, че не харесвам младите мъже на моите години. А тези, които харесвам, на тази възраст вече имат пари и положение и започват да ме подозират в корист. Мога да ги разбера: нямам нищо. Но какво сме седнали да говорим все за мен, Владимир Александрович. Това не е интересно.
Едва сега Соловьов забеляза, че Андрей сякаш отпадна от разговора, и му стана неловко. Изглежда, момчето е влюбено в Марина, а той, Соловьов, тегли чергата към себе си, поема инициативата в свои ръце.
— Имате ли още много работа с моя компютър? — попита той, като смени рязко темата.
— Не, остава съвсем мъничко. Днес ще свърша. Сигурно ще се наложи да намина след ден-два да проверя дали всичко е наред. Този нов вирус наистина е много коварен. Вече няколко пъти ми се струва, че напълно съм го изловила, а след десет минути пак се появява нещо. Но мисля, че го надхитрих.
След обяда Марина пак се скри в кабинета, а Соловьов се настани в хола с книга. След малко от кухнята надникна Андрей.
— Владимир Александрович, това е жестоко — каза той решително. — Защо се държите така с нея?
Соловьов вдигна глава от книгата и погледна изумено помощника:
— За какво говорите? С кого се държа?
— Говоря за Марина. Та тя е влюбена във вас, не виждате ли? До уши е влюбена. А вие водите такива разговори, че и я настъпвате по мазола.
— Глупости! — възмути се той. — Откъде го измислихте?
— Та самата тя каза. Нали непрекъснато съм край нея в кабинета, докато работи. Тя просто си изгуби ума.
— Глупости, Андрей.
— Не, не са глупости — възрази упорито помощникът. — Само слепец не би видял. Просто не искате да забележите.