— И какво да правя сега? — попита сърдито Соловьов. — Какво да правя според вас? Като се е влюбила — това си е неин проблем, а не мой.
— Но поне можете да говорите по-меко с нея. Тя казва, че цял живот е мечтала за мъж като вас.
— Така ли? — Владимир скептично вдигна вежди. — Мечтала е за инвалид, който се придвижва с количка? Или за богат собственик на собствена къща?
— И вие така — сърдито подхвърли Андрей. — Тя точно това ви разказваше на масата. Никой не иска да види в нея човека, всички виждат само играчка-консуматорка. А според вас тя не може ли да оцени, че сте умен, образован, фин, интелигентен? Между другото тя ви смята за много красив.
— Какво друго смята? — попита сухо Соловьов.
— Че във вас има тайна, истинска мъжка тайна, скрита сила, има невероятно привличане. Тя си изгуби ума по вас, а вие…
— Не възнамерявам да обсъждам това — сурово рече Владимир, като отвори пак книгата си.
Андрей отиде в кабинета, но Соловьов вече не можеше да се съсредоточи върху текста. Глупости! Тази статуетка с очи на възторжено сърне се влюбила в него. Впрочем… Погледите й бяха много изразителни. Пък и нещо много дълго му поправя компютъра. Печели време? Може Андрей да има малко право. И този разговор на масата… Искаше да даде да се разбере поне в такава форма? Забавно. Глупаво, естествено, но забавно. Жалко за момичето, ако е вярно. Очите му са изумителни. И фигурката. И усмивката.
Вниманието му привлякоха странни звуци, идещи от кухнята. Някакъв утробен рев, премесен с бълбукане. Соловьов обърна количката и тръгна към вратата. Картината, която видя, го ужаси. От мивката течеше отвратителна воняща чернилка.
— Андрей! — развика се той. — Веднага спрете водата! Има авария!
Андрей излетя като куршум от кабинета. След малко се разбра, че не могат се справи без водопроводчик — тръбата трябва да се прочисти със специална гъвкава тел. Марина и Андрей грабнаха парцали и започнаха да събират мръсната вода по пода, докато не е протекла по килима в хола. Диспечерът каза, че аварийната кола ще дойде до два часа, не по-рано.
— Като за проклетия! — разстрои се Андрей. — Нали ме освободихте за тази вечер, ако не сте забравили? Сега няма да мога да тръгна, докато не оправят водата.
Той наистина поиска разрешение от Соловьов точно за тази вечер, и то предварително, още завчера. Майката на Андрей купила нови мебели и помолила сина си да отиде у тях, когато ги докарат, за да ги сглоби и намести. Тя се посъветвала със сина си предварително за кой ден да поръча доставката и след разговора със Соловьов Андрей й обещал да отиде във вторник след обяда. Вече е късно да отказва колата и насочите.
— Ако искате, мога да остана — предложи плахо Марина, — ще почакам майсторите.
— Наистина ли? — зарадва се помощникът. — Не бързате ли?
— Не, ще смятаме, че все още лекувам компютъра ви. Само ми покажете къде са спирателните кранове. Може водопроводчикът да не ги намери.
— Благодаря ви, Мариночка, направо ме спасихте!
Едва сега Соловьов съобрази, че по волята на обстоятелствата остава сам с влюбената (уж?) в него млада жена, при това за неопределено време. Ако аварийната група дойде след обещаните два часа, добре, ами ако дойде след четири? Но какво да се прави, не може да остане сам, ако вкъщи трябва да дойдат външни хора. Задължително правило за елементарна безопасност. И после, на майсторите непрекъснато ще им трябва нещо — ту да им даде парцал, ту да покаже къде е кранът, ту да донесе кофа.
Какво пък, отдавна не е оставал сам с влюбена жена. В края на краищата това дори може да се окаже любопитно.
Водопроводчиците отдавна си заминаха, а Марина все още бе в къщата, хем и работата по унищожаването на вируса също бе свършена. За свое учудване Соловьов не се притесняваше от компанията й. Изпълнявайки указанията на Андрей, тя дори изведе Владимир Александрович на разходка въпреки неговата съпротива, между другото — доста вяла. Наистина искаше да подиша чист въздух, а и нямаше нищо против да поговори с тъмнооката. След разходката пиха чай, а сега седяха в хола, потънал в полумрак и осветен само от лампиона до малката масичка. Соловьов пиеше коняк на малки глътки, Марина отказа алкохол — била с кола, предстои й да се прибира.
— Струвам ви се смешна — рече полувъпросително Марина.
Сега тя бе тиха и някак съсредоточена, по нищо не напомняше весело смеещата се млада жена, каквато беше преди няколко часа, по време на обеда.
— Защо? — възрази меко Соловьов.
Не искаше да я обиди. Но освен това не мислеше така. Ако по време на разговора с Андрей наистина му се струваше смешно и нелепо, сега, точно в тази минута, изведнъж осъзна, че няма нищо смешно, още по-малкото нелепо. Защо реши, че не бива да се влюбват в него? От четирийсет и трите му години живот петнайсет се падаха на детството и юношеството, а през следващите двайсет и шест постоянно усещаше, че в него е влюбено някое младо момиче или жена. Това поне никога не му е липсвало. Красота, мъжко обаяние, талант, сексуална сила — всичко това привличаше противоположния пол и двайсет и шест години Соловьов плавно преминаваше от един роман в друг и преди женитбата със Светлана, и по време на съвместния им живот, и дори след гибелта й, чак до нещастието, което преди две години го превърна в инвалид. А какво толкова се е променило? Както и преди е хубав и както изглежда, мъжкото му обаяние не се е свършило, и талантът си е в него. Сексуалността? Та това трябва да се провери. Главното е жената да е щастлива, а Соловьов умееше да прави партньорката си щастлива, в това не можеше да има никакви съмнения. По какъв начин? Това е друг въпрос. Но при взаимно разположение на хората един към друг този въпрос се решава лесно и за взаимно удоволствие. Тогава защо реши, че Марина наистина не може да се влюби в него?