— Много ми е приятно, че не си тръгнахте веднага след водопроводчиците, а останахте с мен.
— Значи не ви изглеждам прекалено натрапчива? Знам, че предпочитате да седнете да работите, вместо да ме забавлявате със светски разговор. Но нямам сили да стана и да си тръгна. Не ми стига волята — призна тя.
— И на това се радвам — усмихна се Соловьов. — Повярвайте, Марина, искрено се радвам. Много ми е добре с вас. Леко, уютно, топло. Вие сте чудна жена. Жалко, че толкова бързо поправихте компютъра ми.
— Не е вярно, сам казахте, че ви е нужен за работата и принудителното спиране нарушава графика ви. Не ме утешавайте, Владимир Александрович. Всичко разбирам.
— Но щом разбирате всичко, защо сте още на дивана?
— А какво трябва да направя? Да си тръгна? Добре, веднага ще си отида.
— Трябва да ме целунете. А за тази цел трябва поне да станете от дивана и да дойдете при мен.
Той караше по познатия си уверен начин, десетки пъти бе прелъстявал жени и знаеше всички тънкости и похвати на приятното и гъделичкащо нервите изпълнение. Марина стана и отиде при него. Тя бе толкова малка, че главите им се намираха почти на едно равнище. Соловьов хвана предпазливо ръката й.
— Е, и какво? Целувайте, щом сте тук — каза той малко насмешливо.
Лицето й се приближи, устните й се допряха до неговите и Соловьов усети такъв мощен прилив на желание, че чак сам се учуди. В следващия миг тя вече седеше на коленете му, наметнати с меко карирано одеяло, ръцете й екзалтирано галеха неговите рамене, гърба, врата му, а той я притискаше силно, опивайки се от нежните й устни и копринена кожа. Най-накрая Соловьов направи усилие над себе си и се отдръпна от нея.
— Добре ли помисли? — прошепна той едва доловимо.
— Да — тя издиша, без да отваря очи.
— Още не е късно да се отдръпнеш.
— Не искам. Не искам да се отдръпвам. Полудявам.
— Тогава…
Той не я заведе в спалнята, дори не започна да я съблича. Но всичко, което знаеше и умееше, на което се бе научил през двадесет и шестте години непрекъснати романи, сега сложи в нозете на тази миниатюрна женичка с огромни кафяви очи. Соловьов дори не мислеше, че всеки момент може да се върне Андрей, само слушаше забързаното й дишане и се наслаждаваше на стоновете и сподавеното извикване. Стори му се, че всичко свърши много бързо, но като погледна часовника, се оказа, че са минали четирийсет минути. Марина седеше на пода, изтощена, стараеща се да преодолее слабостта в краката.
— Сега ще си ходя — каза тя дрезгаво и стана. — Трябва да отнеса със себе си това, преди да сме успели да го развалим.
— Но нали ще се върнеш? — попита Соловьов съвсем спокойно, сякаш нищо не се е случило.
— Да. Утре. Вечерта, след работа. Не ме изпращай.
Тя изчезна така бързо, че му се стори, сякаш я е сънувал.
Понякога вдъхновението спохождаше Коля Селуянов. Не се случваше много често, примерно два пъти месечно, но такива дни ставаха черни за хората, с които се занимаваше в момента. Николай никога не се кланяше на логиката — задължителното оръжие на Настя Каменска, — затова пък имаше добре развита интуиция, която правеше чудеса в такива изпълнени с вдъхновение дни. Той започваше да върши непонятни за самия него неща, но за всеобщо учудване те даваха бърз резултат. За съжаление алкохолът силно влияеше колко често ще се появява милиционерската муза. Коля започна да пие със завидно постоянство след развода с жена си и раздялата с децата. Но преди месец, след като се запозна с Валентина, количеството на употребения от него спирт рязко се съкрати и толкова рязко зачести появата на вдъхновението му.