— Коя е тази Анастасия? — попита ревниво Марина, щом Женя затвори вратата. — Онази ли, която беше тук при първото ми идване?
— Да, същата — отвърна сухо Владимир Александрович.
Изобщо не възнамеряваше да обсъжда Анастасия с Марина, но тя прояви твърде настойчив интерес.
— Отдавна ли я познаваш?
— Отдавна. Бях аспирант на майка й.
— И имахте ли роман?
— Но, Марина, какво значение има това?
— Има. Имахте ли?
— Е, имахме. Но оттогава са минали много години.
— А защо сега идва при теб?
— Заради старата дружба. Какво, да не ревнуваш?
— Разбира се.
Изрече го така просто и искрено, че Соловьов вече не можеше да се сърди. От висотата на изминалите години и преживените трагедии Марина му изглеждаше съвсем млада и много наивна и трогателна. Още повече че бе такава мъничка, крехка, миниатюрна…
Но пред очите му непрекъснато заставаше образът на съвсем друга жена. И Соловьов нищо не можеше да направи, колкото и да се стараеше.
Една от идеите на Вадим бе да пуснат поредица от книги на руски автори на теми, свързани с Изтока. И това не трябваше да стане изведнъж, а едва след като „Шерхан“ се „развихри“ и завоюва стабилно доверието на читателя. По стара традиция чуждите автори се ценяха повече от родните, книгите на чуждите се купуваха с по-голямо желание. Във времената на най-жестока цензура по книжните лавици на практика не се появяваха произведения с политическа основа и прозрачни алюзии, а също и книги, в които се описват механизмите за извършване на престъпления и специфични детайли от разкриването им. Всичко това, но в много ограничени рамки можеше да се прочете само при чуждите автори, въпросът е, че „новото“ се издаваше трудно. Страната се присъедини към Конвенцията за защита на авторските права чак през 1973 година и книгите, написани преди това, се превеждаха и издаваха в СССР без съгласието на авторите им и без да им се плащат хонорарите. А за написаното по-късно трябваше да се плаща, при това не жалки копейки, а долари, и то много. Хонорарът на автора зависи непосредствено от доходите на издателството, а тези доходи на свой ред — от цените на книжната продукция. В Англия една книжка, да речем джобен формат — „pocket book“, с меки корици, струва 5 фунта, което в Русия означава примерно 40 000 рубли. Но у нас ще купи ли някой такава книжка, и то за толкова пари? Не, естествено. По руските лавици „покет бук“ струва 5-7 хиляди. Съответно и доходите на издателя са много пъти по-малки и хонорарът на автора — също. А нали чуждият автор не се вълнува от нашите цени, няма да иска да дава новия си роман фактически даром на руски издател само защото в Русия, видите ли, книгите са по-евтини. Пука му за нашите порядки. И иска хонорар, равен на целия доход от издаването на книгата му у нас. Затова само богато, стъпило си на краката издателство може да си позволи да издава нови произведения, а не остарели отпреди 1973 година. Но не е така просто да си стъпиш на краката и да забогатееш без чуждите кримки, фантастика и трилъри. Трябват особени хватки, за да де „развихриш“ с наши автори, които доскоро не са били много популярни.
Навремето, когато започна да издава чужди писатели, Кирил Есипов тръгна по друг път. Затова сега, когато народът е „сит“ на Чейс, Робинсън, Гарднър и Спилейн и започна с удоволствие да чете руските романисти, дойде време да се оре и тази нива. Във всеки случай така смяташе Вадим. Значи така трябва да смята и генералният директор на издателство „Шерхан“.
Като поставяше задачата пред Оксана, Вадим обясни:
— В нашия живот в Русия има неща, свързани с източната култура и цивилизация. Най-простият пример — източните бойни изкуства. Около това може да се завърти нещо остросюжетно за нравите в спортните среди или за използването на специални начини при извършване на престъпления. Задължително трябва да се дава много професионална специфика, например методика на тренировките, особености от живота и така нататък. За читателите ще е интересно, основната маса от тях не познават тези неща. Друг пример — религиозните секти, дошли от Изтока. Също може да се направи остросюжетен роман. Японските предприемачи в Русия: от една страна — психологията им, от друга — нашият криминален бизнес. Ами китайците и виетнамците, с каквито е пълно по нашите пазари! Да се покаже животът им в Русия, да се разгърне някое криминале в техните среди — чудо ще стане. Цялата работа е кой може да напише това. Ако съдя по всичко — никой.
— Защо мислиш така? — смая се Оксана.
— Защото, ако някой можеше, щеше вече да е написал. Да не мислиш, че е лесно да се пишат книги, и то такива, които да се четат на един дъх? Това го могат само единици. Имат го от Бога.