— Тогава? Излиза, че нищо няма да стане? — огорчи се тя.
— Ще стане — отговори уверено Вадим. — Просто за целта са нужни двама души. Единият — който познава фактурата и може да измисли конфликт с „източна“ окраска, другият — който умее да пише. Задачата ти стана сложна, тристепенна. Първо, трябва да внушиш на твоя Есипов идеята за руските автори. След това, понеже не бива да се „губи“ лицето на серията, ще му подскажеш за какво могат да бъдат книгите. И на трето място — за двамата съавтори. Ще се справиш ли?
— Ще се постарая — обеща Оксана и за пореден път изпадна във възторг от неговата изобретателност.
Оттогава мина почти година, руската серия „Източен бестселър“ бе представена с три книги, първата от които се харчеше много трудно, както и трябваше да се очаква, затова пък третата вървеше като топъл хляб. Уверен, че всички находки му принадлежат лично и са измислени от него, Есипов намери не лоша двойка: бивш хипи, преминал през множество религиозно-идеологически увлечения и дори прекарал цели две години някъде в Бурят-Монголия близо до ламата. Вторият бе някаква дамичка с доста бедна фантазия, но със сръчно перо и умение така да построи интригата, че да държи читателя в напрежение. Дамата се опитваше да се подвизава в други издателства с любовните си романи из живота на руските Пепеляшки, но без успех. Бяха взели и издали първата й книга, но втората си приличаше с първата като две капки вода, че и третата. Тя изобщо не умееше да измисля факти, затова пък от известните смело забъркаше и дори блестящо изпичаше вкуснотии във вид на ръкописи. Престарелият хипар пък, без да пренебрегва наркотиците, продуцираше с такава лекота и бързина фактите, с каквато опитният картоиграч раздава картите на играчите. Между хипаря и дамичката писателка започна роман, те живееха заедно и успешно творяха „източно-руски“ бестселъри под общ псевдоним. По настояване на глупавия Гриша Автаев, Есипов им определи доста скромен хонорар, но понеже тази сума превишаваше двойно получената от писателката за първия и единствено публикуван неин роман, а бившият хипи изобщо живееше като просяк, авторите бяха повече от доволни. В „Шерхан“ вече бяхме решили да им предложат дългосрочен договор за две години, за да може авторите да гарантират осем книги — по четири за година, а пък издателството се задължаваше да издаде книгите и плати за всяка малко по-голям хонорар отпреди, когато се случи непредвиденото.
Семьон Воронец, в чиито задължения влизаше да поддържа постоянни контакти с авторите и да следи творческия процес, позвъни на литературната двойка с традиционния вече въпрос:
— Как сте? Сега пишете ли нещо?
И за свой ужас чу:
— Пишем. Но не за вас.
— А за кого? — попита, като не вярваше на ушите си.
— За „Сантана“.
„Сантана“ бе доста известно издателство, е, не толкова мощно, като „Шерхан“, но също много прилично.
— Но как? Защо?… — Воронец не можа да си поеме дъх от възмущение.
— Те ни предложиха по-изгодни условия — спокойно отговориха авторите.
— Какви?
— По-изгодни.
— Но какви? Какви? Колко ще ви платят? — разпитваше Семьон.
— Два пъти повече от вас.
— Питам: колко?
— Казах ви: два пъти повече. Какво, не можете ли да умножавате по две? — попита присмехулно дамата литераторка.
— Не помня колко ви плащаме — озъби се Воронец.
— Много жалко — въздъхна тя. — Щом не помните, извадете договора и вижте.
— И сключихте ли вече договор? — попита той, като все още се надяваше, че нищо страшно не се е случило.
Може би няма никакъв договор, има само обещания да се плати два пъти повече, тогава не всичко е загубено. Бързо ще обясни на тия самонадеяни идиоти, че ги мамят, че „Сантана“ никога и на никого не е плащало такива големи хонорари.
— Сключихме — отговори писателката.
Тогава Семьон Воронец, главният редактор на издателство „Шерхан“, изгуби контрол над себе си и избухна.
— Вие разбирате ли какво сте направили? — закрещя той в слушалката. — Есипов ще ме убие! Така ме подведохте! Но защо не вдигнахте телефона и не ми се обадихте, когато с вас се свързаха хората от „Сантана“? Защо не се посъветвахте с мен?
— А защо трябва да се съветваме с вас? — попита с недоумение дамата. — Да кажем, че ви се обадя, и какво? Щяхте да ми кажете, че два пъти повече е лошо, а два пъти по-малко е добре, така ли?
— Есипов ще ме убие — повтаряше отчаяно Воронец. — Ако бяхте казали, че ви предлагат толкова пари, ние също щяхме да ви завишим хонорара. Разбира се, вашата работа не струва толкова, но щяхме да ви платим заради принципа само и само книгата да не отиде в друго издателство.