— Щом смятате, че работата ни не струва толкова, нямаше да ни платите за нея повече, отколкото ни давате сега — възрази хладнокръвно дамата. — А ако сте готови да ни платите за нея повече, значи наистина струва по-скъпо, а вие чисто и просто не сте ни плащали колкото трябва.
След разговора Семьон не беше на себе си. Неслучайно в гнева си изтърси, че Есипов ще го убие. Кирил няколко пъти го пита като човек, постоянно контактуващ с авторите:
— Те как са? Да не се провалят? Дали да не увеличим хонорара им?
— Няма къде да мърдат — отговаряше самоуверено Воронец.
— Нали виждам колко са щастливи, че вземаме ръкописите им и им плащаме. За тях това са огромни пари, през целия си живот не са виждали толкова.
— Сигурен ли си? — недоверчиво повтаряше Кирил. — Дали е така?
— Сигурен съм. Достатъчно е да се види как се обличат, за да се разбере с какви пари са свикнали. Няма да се издънят, не се притеснявай. И после, никой няма да им плати повече от нас. Няма такива издателства.
В такива случаи Гриша Автаев винаги кимаше с важен вид. Като търговски директор добре знаеше кои издателства с какви средства разполагат и какви хонорари плащат. В Москва само две издателства плащаха повече от „Шерхан“, но тези автори изобщо не бяха от профила им. И естествено, някакво си „Сантана“ не влизаше в това число. И изведнъж такъв удар!
Есипов не уби Семьон по една-единствена причина: не искаше да лежи в затвора.
Ако не беше това трезво разсъждение, животът на Семьон Воронец можеше да свърши безславно. Поканиха авторите за разговор.
Дамата писателка дойде сама, съавторът й се чувствал зле и останал вкъщи.
— Ние си сътрудничим почти година — започна отдалеч Есипов — и бих искал да чуя от вас дали сте доволни от сътрудничеството, или може би нещо не ви харесва в начина, по който сме построили нашите отношения. Може би не ви допада вашият редактор?
Воронец седеше бял като платно. Двойката не познаваше други редактори в издателството освен него и смисълът на въпроса му бе пределно ясен. Сега мадам ще го подхване и ще му припомни всички дребни кусури, дори тези, които няма.
— Не, всичко ни допада — мило се усмихна тя. — И със Семьон Аркадиевич имаме чудесни отношения.
— Тогава с какво да си обясним постъпката ви?
— Постъпката? — Дамата вдигна вежди. — Лично вие от какво сте недоволен? Оценявате работата ни за определена сума и това е ваше право. Вие сте издателите и по-добре знаете колко струват ръкописите ни. По този въпрос не сме имали и нямаме никакви претенции към вас. Нали не сме искали да ни увеличите хонорара, смятайки, че заплащате за работата ни толкова, колкото струва. Но като се намериха издатели, които смятат, че работата ни струва два пъти по-скъпо, защо трябва да отказваме? Не разбирам.
— Ние вложихме във вас пари — намеси се в разговора Гриша Автаев. — Първата ви книга се купуваше много слабо, от нея практически нищо не спечелихме. Но все пак взехме и втората ви книга, после третата, после ви „развихме“ като автори, а сега отивате при други издатели. „Сантана“ ви получава наготово — сега читателите ви познават и добре ще купуват книгите ви. Вложили сме в рекламата ви пари. Да не мислите, че е ваша заслуга, дето книгите ви сега се харчат добре на пазара? Нямаше да има нищо такова, ако за целта не бяхме платили. Помислете какво ще стане по-нататък. Сега „Сантана“ сключва договор с вас и е готово да ви плаща двойно повече. Сигурен съм, че книгата ще се пласира слабо, защото читателите са свикнали да намират книгите ви при нас, в нашата поредица, а който ви познава, няма да ви търси сред изданията на „Сантана“. Да допуснем, че „Сантана“ сключи дори още един договор. Ще напишете за тях още една книга, но и тя ще се харчи лошо. И край, „Сантана“ няма повече да сътрудничи с вас. А при нас, в нашата поредица, вашите книги ще отсъстват дълго време. Докато пишете тази и следващата книга, ще минат седем-осем месеца, ако не и повече, и нашите читатели ще ви забравят. Тогава и за нас ще стане неизгодно да ви издаваме. Да, не крием, че сега печелим от вас, но също с такъв успех можем да печелим и от други автори. Ще се откажем от книгите ви. Но какво ще правите вие? Нито едно издателство няма да ви предложи нищо…
Оксана седеше в стаята за почивка — малко уютно помещение, в което се влизаше направо от кабинета на Есипов. Ясно долиташе всяка дума и тя внимателно се вслушваше в разговора, за да преразкаже после всичко на Вадим. Ръководителите на издателството отдавна бяха престанали да се смущават от нея и обсъждаха работите си в нейно присъствие почти без да крият нищо. Готвиха се за срещата с дамата писателка, като предварително набелязаха сценария и разпределиха ролите. Кирил трябваше да започне леко, после да се впусне в атака Гриша Автаев, който имаше задължението да обясни на авторите какви неблагодарни твари са те. След това според замисъла Гриша трябваше да започне да критикува книгите им, описвайки кое в тях не е добре и какво трябва да се подобри, а Семьон, който до този момент бе длъжен да мълчи, щеше да започне да ги защитава и да говори, че в книгите им всичко е както трябва. Трябваше да накарат авторите да разберат, че не са никакви писатели, още по-малко пък гениални. „Какво си въобразяват.“ Ако книгите им се издават и продават, това е заслуга изключително на хората от издателство „Шерхан“, които от добри подбуди са се смилили над горките неудачници. Приютили са ги и им плащат за пикливите книжки от чиста благотворителност и със загуба за себе си. Ако пък тези неблагодарни твари не разбират това, поне да знаят, че повече никой никъде няма да ги печата. И ще пукнат на улицата.