— Миша! — веднага се разнесе откъм най-далечния гараж. — Ще хвърлиш ли едно око? Или бързаш?
— Бях тръгнал за магазина — отговори с приятен висок тенор мъжът на различни възрасти.
— Митя ще изтича. Дмитрий, тичай бързо в магазина и купи каквото трябва на чичо Миша — изкомандва човекът от най-далечния гараж на детето си, което се мотаеше в краката му с делови вид и се правеше, че ремонтира колата.
Черкасов бе толкова близо до Настя, че й костваше значително усилие да се въздържи и да не погледне към него. С всички сили се преструваше, че следи действията на Коротков, надничайки през рамото му в отворения търбух на колата. С крайчеца на окото си Настя все пак видя Черкасов и нещо в облика му й се стори смътно познато. При това усещането бе така неясно и неуловимо, както и при четенето на преведения от Соловьов роман „Острието“.
След няколко минути, когато Черкасов даде всички указания на палавия Митя и се отдаде на татковата му кола, Коротков „поправи“ трошката си и те бързо отпрашиха, без да чакат светлия момент, когато младеещият Миша ще им обърне внимание.
— Странно, нали? — рече замислено Юра, когато се поотдалечиха от улица „Муранов“. — Нормален общителен мъж, ходи в магазина да пазарува, помага на съседите да си поправят техниката. Такъв като нас. Един от нас. А изведнъж се оказва, че е маниак. Не ми го побира главата.
— Първо, още не се оказва. Само проверяваме и преценяваме. Може би греша, като мисля, че маниакът и крадецът са един и същи човек.
— Но е съвсем сигурно, че Черкасов е крадец. Нали отпечатъците съвпаднаха. Какво, не вярваш ли на баба Света?
— Вярвам на баба Света двеста и петдесет процента. Но нали може двамата със Селуянов да сте сгрешили. Да сте объркали пликовете с образците, да сте сгрешили при съставянето на списъците. Какво ли не… И да се окаже, че отпечатъците, които съвпаднаха с оставените на мястото на кражбата, принадлежат на крадеца, разбира се, но съвсем не на Черкасов.
— Пепел ти на езика — разсърди се Коротков. — Не предизвиквай съдбата, тя си знае работата.
— Няма — съгласи се послушно Настя. — Освен това, човек не може двайсет и четири часа в денонощието да е кръвожаден убиец, нали? Дори да е такъв страшен звяр, който убива всеки ден по един човек, все едно, ще му остане сума свободно време. И той го прекарва като всички хора. Пазарува и си готви. Нали не ходи гол? Значи му се налага да купува дрехи, да ги пере и почиства, да шие копчета и скъсани подгъви. Има обикновен човешки организъм, който поне някога се разболява и му се налага да търси лекар. Извън времето, когато убива, той изглежда абсолютно като всички нас. Има съседи, с които се поздравява мило, много от тях имат колеги и почти всички — роднини. Разпитай ги и ще разбереш, че мнозина уважават този човек за тези и тези качества, а някои дори го обичат. За някого е любимото дете, за друг — любимият и единствен мъж, за децата — любимият татко. И на челото му с огнени букви не е написан списъкът на кървавите му подвизи. Но все пак имам усещането, че познавам отнякъде този Черкасов — неочаквано завърши тя философското си обобщение, преминавайки на конкретни факти.
— Разбрах — засмя се Коротков, — намекваш, че трябва да похапнем. Без допълнителни калории не можеш да си спомниш откъде го познаваш. Ще те заведа на едно симпатично място. Там е скъпо, затова пък абсолютно тихо и безлюдно.
— Но нали е скъпо — възрази предпазливо Настя.
— Аз те каня.
— Как ти хрумна?
— Абе днес ми върнаха един заем, бях го отписал отдавна. Мислех, че никога няма да ми се издължат. Освен това минали са три години, я виж каква е инфлацията. Тогава сумата ми се виждаше солидна, а сега направо е смешно да се говори за това. Представи си, върнаха ми ги по курса на долара, с лихвите, сякаш съм държал сумата във валута и в банка. Все още има прилични хора! Жалко само, че са толкова малко.
— Но, Юра, нали това е скъпо място, а аз не съм подходящо облечена. Нима там се влиза по дънки и с маратонки?
— Там може всякак. В това е цялата прелест.
Те завиха от Алтуфиевското шосе към Дмитровско, отминаха високото здание на хотела, след известно време свиха надясно и много скоро Юра спря, след като намери удобно място за паркиране.
— Влизай. — Той кимна към дървената, покрита с лак врата.
На вратата се виждаше надпис: „Аленото цвете“. Самата врата изглеждаше така, сякаш влизаш в детска сладкарница, а не в ресторант, и то скъп. Зад вратата започваше стълба нагоре, там имаше още една врата, наистина широко отворена. Като се изкачваше по стълбичката, Настя веднага разбра, че това съвсем не е детска сладкарница. Вежлив гардеробиер, мек фотьойл до масичката с телефон и меню в голяма красива папка от естествена мека кожа.