Десет минути след като техниците си отидоха от улица „Муранов“, Настя Каменска научи, че обитателят на четирийсет и първи апартамент има обикновен телевизор с видео от най-евтините, а също четиринайсетте търсени касети са грижливо подредени на лавицата под телевизора.
След още два часа стана известно, че Михаил Ефимович Черкасов няма нито вила, нито втори апартамент. Във връзка с това бе решено няколко дни Черкасов да се следи плътно. По документи е едно, а всъщност… Все пак трябва да съществува някъде това проклето място, където държи заключени нещастните заложници на сексуалните си пристрастия. Мястото, в което може би още има живи момчета.
Наблюдението се водеше непрекъснато, но минаха пет дни, а нямаше никакви резултати. Сутрин Черкасов отиваше на работа в Перово, цял ден ходеше по адреси, изпълняваше поръчки, вечер се връщаше вкъщи. Отбиваше се в магазини. Надничаше във видеотеките, интересуваше се от най-новите заглавия, веднъж намери филма, който го заинтересува, и го взе под наем. При това съобщи „улична“ фамилия: Владимиров — „Първа Владимировска“ минаваше близо до спирка „Перово“ на метрото, така че Черкасов бе верен на репертоара си.
С какво се занимава Михаил Черкасов? Поправя мелничките за кафе на съседите и магнетофоните, гледа видео. За тия пет дни два пъти се среща със свой познат партньор в неговия апартамент и си плати според тарифата. И нищо друго. Не скиташе по улиците, не оглеждаше мургавите тъмнокоси юноши със семитски тип лице. Не посещаваше никакви изоставени преди събарянето къщи, нито мазета. За петте дни не направи нищо, което да позволи да твърдят: да, той отвлича юношите и ги държи под ключ.
— Какво пък — констатира полковник Гордеев след петте дни наблюдение, — в крайна сметка можем да сме сигурни, че през тия дни не е отвлякъл и не е убил никого. Какво ще правим по-нататък? Има ли предложения?
— Аз бих го задържал — каза Селуянов. — А защо не? Имаме достатъчно доказателства за кражбата. И ще го арестуваме за кражба. А после ще видим как ще го обработваме.
— А ти какво ще кажеш? — обърна се Гордеев към Настя. — Съгласна ли си с Николай?
— Не — твърдо каза тя. — В никакъв случай. Ами ако не си признае? Представете си: някъде тези нещастни момчета са заключени, може би умират, може би имат нужда от помощ, но ние не знаем къде са. А Черкасов ще мълчи. И какво ще правим? Ще си признае за кражбата, ще се разкае, ще бъде осъден. Много е възможно съдът да го изпрати в затвора. А момчетата? Помисли ли за тях?
— Да бе, просто така ще мълчи — презрително изрече Селуянов. — Кой е той? Джеймс Бонд? Йохан Вайс? Обикновен педераст, който никога не е помирисвал истински страх. Виж, Славка, за когото ви разказвах, е преминал през толкова неприятности и пак не може да мине в глуха защита. Не мисли, че е толкова лесно: да мълчиш на разпитите. Само в книжките е толкова просто. Мълчи ли, мълчи, чест и хвала за него. Нужна е мощна психологическа подготовка. А откъде такива качества при Черкасов? Не е учил в разузнавателна школа.
— Коля, ти си прав — тихо рече Настя. — Знам, че е много трудно да мълчиш и не всеки го умее. Но непрекъснато си мисля за най-лошото. Ами ако изведнъж Черкасов умре?
— Тоест как ще умре? — не разбра Селуянов. — За какво да умира?
— За нищо. Умира и толкоз. Не му издържа сърцето. Или има някакъв вроден порок, за който и той не е знаел. В един прекрасен момент тъничката сърдечна преграда се спуква — и край. Моментална смърт. И нищо не може да се направи. И няма никаква профилактика за такива случаи. Представи си: ние задържаме Черкасов по подозрение за извършване на кражба, без да разберем къде се намират момчетата. А Черкасов умира в ръцете ни. И ако се окаже, че някой от тях е умрял, защото прекалено дълго сме ги търсили и не сме отишли навреме на помощ, как ще живееш занапред? Какво ще правиш с чувството си за вина? Докато той е на свобода, имаме шанс. Когато го затворим в килията, рискуваме да изгубим шанса безвъзвратно.
— Съгласен — кимна с голата си глава Виктор Алексеевич. — Между другото имате ли версия защо за пет дни нито веднъж не е навестил пленниците си, ако ги има?