— Какво ти е, Володя? — попита тя, когато разбра, че разговорът не върви, каквато и тема да подхващаха. — Разстроен ли си от нещо?
Той вдигна измъчените си очи към Настя и се усмихна напрегнато:
— Всичко е наред. Не ми обръщай внимание.
— Но нали виждам, че не е наред. Дразни ли те моето присъствие? Извинявай, но ще се наложи да остана у вас, докато нашият сътрудник оглежда вилите.
— Тъгувах без теб — изведнъж изтърси той. — Не можех да си представя, че ще тъгувам толкова. — Той хвана ръката й и я поднесе към устните си, после притисна студените й пръсти към горещата си буза. — Смешно ли е? Стана ми необходима точно тогава, когато вече не съм ти нужен.
— Ако беше така, нямаше да идвам при теб — меко възрази тя.
Тя виждаше себе си и него с някакъв преценяващ поглед и мислеше, че преди дванайсет години щеше да умре от щастие, ако той направеше това, което направи сега, и кажеше това, което каза. Преди никога не беше целувал ръцете й и не казваше, че тъгува без нея, милостиво и снизходително позволяваше да го обича. Той само търпеше любовта й. А сега? Нима се е влюбил? Настя се опитваше да надникне дълбоко в себе си и да разбере своите чувства. Тържествува ли? Злорадства отмъстително? Или просто се радва, че отдавнашното и болезнено чувство най-сетне среща взаимност? Но за свое учудване не виждаше нищо в сърцето си. Дори топлият му поглед нямаше над нея предишната власт. А само преди две седмици се поддаваше на обаянието му…
— Лъжеш ме — каза Соловьов, без да пуска ръцете й. — Не съм ти нужен. Не знам защо идваш при мен. Много искам да вярвам, че не е от съжаление, но не намирам друго обяснение. Настюша, нямам нужда от съжаление. При мен всичко е наред.
— А сега ти ме лъжеш. Ако при теб всичко бе наред, нямаше да тъгуваш. Може би просто ти трябва жена? Все едно каква, не е задължително да съм аз.
— Имам жена. Но имам нужда от теб. Но това не те задължава с нищо. Малко ли хора са ми нужни. Това съвсем не означава, че трябва веднага да зарежеш мъжа си.
Настя едва се сдържа да не прихне. Дори в такава сложна ситуация Соловьов си оставаше същият — самоуверен мъжкар. Откъде го измисли, че като повярва в чувствата на бившия си възлюбен, ще поиска да зареже мъжа си? И то веднага. Ако не беше инвалид, щеше да му каже всичко, което мисли, без да подбира особено изразите и без да се притеснява. Интересно за коя жена говори? Преди две седмици твърдеше, че няма дама на сърцето. Лъгал е? Или дамата се е появила през тези две седмици? Да не е прелестната Марина…
— А жената, която имаш, не ти ли допада? Защо съм ти аз?
— Няма да я обсъждам с теб — отвърна решително Владимир Александрович. — Но искам да знаеш: мога всеки момент да се разделя с нея.
— Заради мен?
— Да. Заради теб.
— Соловьов, аз не заслужавам такива жертви. — Настя внимателно освободи ръката си и бръкна в чантата за цигари. — Аз съм скучна делова жена, напълно лишена от романтизъм, както ти справедливо отбеляза. Не се чувстваш добре с мен. Винаги съм била малко суховата, а сега съм станала просто твърда като парче хляб отпреди две седмици. Трябва ти жена, която да те обожава, а аз вече съм отвикнала да го правя.
— Не си права. Имам жена, която ме обожава. Но ми трябва жената, която аз да обичам. Но нашите препирни са безсмислени. Не ти трябвам и ще се наложи да се примиря. Макар, да си призная, ти ми даде надежда. Жестоко е от твоя страна.
— Не е вярно, Володя. Не съм ти давала никакви надежди. Първия път ти казах честно: трябва да разбера дали съм се освободила от теб. И нищо друго.
— Значи съм те разбрал неправилно.
— Значи неправилно.
— Но нали скучаеше без мен, нали сама ми го каза по телефона.
Настя почувства убийствена умора. Умори се да търси маниака. Умори се от Соловьов и безцелния разговор, който няма да доведе до нищо. Разбираше бившия си възлюбен, всяка негова подбуда, всяка мисъл, сякаш виждаше през него. И прекрасно знаеше, че не става дума за любов, а за самолюбие. Иска да я опитоми, да я държи за юздичката. Преди много години тя първа отстъпи, когато разбра, че той не я обича. И в очите му това изглежда така, сякаш тя го е изоставила, макар сигурно да е изпитвал огромно облекчение след случилото се. Сега иска да си върне загубеното, поне пред себе си. Нека го е изоставила, но са минали много години и дойде сама, допълзя почти на колене. С годините той изгуби интерес към лесната плячка, иска да я завоюва — пораслата, силната, самостоятелната, и да се гордее със себе си. Тя знаеше, че Владимир Соловьов е от категорията хора, които не обичат партньора си като такъв, а себе си в романа с този партньор. Той можеше да се увлече по бедна просякиня, би я хранил и обличал и ще се обича в тази ситуация заради благородството, щедростта и оригиналността на избора. Нужно му е да се любува на себе си, така беше и преди, но сега е станало много видимо.