— Но доколкото разбрах, не сте сигурни, че в момента крие някого. Нямате такива сведения.
— Не — съгласи се Гордеев. — Имаме само основания да подозираме. В момента по заявки на родителите се издирват четирима души, които може да се окажат жертви на Черкасов. Но не знаем дали това е така, или са изчезнали при съвсем други обстоятелства. Сега се води интензивна работа за установяване на всички обстоятелства по изчезването именно на четирите момчета и юноши. Ако сме сигурни, че не са при Черкасов, готов съм да го задържим. Ще измислим къде и как да търсим доказателствата против него. Но трябва да съм сигурен, че нито един потърпевш няма да пострада заради нашето прибързано задържане.
— Добре тогава. — Генералът подъвка устни и замислено почука по бюрото. — Добре. Убедихте ме. Вестниците ще излязат чак утре сутринта. Поне до утре сутринта може да се изчака. Ако утре не се появи нищо в пресата, може да се почака още един ден. Трябва да има постоянна готовност за задържане. Възложете на някого да следи вестниците в момента, когато сутрин постъпват в продажба. Ако е написана поне една дума за тези момчета — незабавно дайте сигнал за задържането. Повярвайте на опита ми, най-много час и половина, два след излизането на вестниците ще звънне телефонът от някой висок кабинет. Трябва да имаме възможност да отговорим, че престъпникът е задържан. Точка, Виктор Алексеевич, повече нищо не мога да направя за вас. Ако не беше уважението към вашия професионален опит, нямаше да се съглася с тези отстъпки. Разбрахме ли се?
— Тъй вярно, другарю генерал — рапортува Гордеев, направи строево завъртане и се насочи към вратата.
— Виктор Алексеевич! — извика Руненко.
Гордеев също така отсечено изви лице към него.
— Слушам, другарю генерал.
— Няма защо да ми демонстрирате характер. С това можете да се занимавате у вас в кухнята. Вървете.
Гордеев притвори след себе си вратата така тихо, че на Руненко му се стори сякаш са я хлопнали с все сила.
Той стоеше пред Настя морав от ярост.
— Някой от нас се оказа с много дълъг език. Знам, че не съм аз, и се надявам, че не си и ти. Кой тогава?
— Коротков и Коля Селуянов се изключват — бързо отговори тя. — Можете да им вярвате като на себе си.
— Тогава кой? Свалов?
— Възможно е — кимна Настя. — Няма кой друг да е.
— Глупак такъв! — сърдито въздъхна Виктор Алексеевич. — Защо не си трае? Нали го молихме, убеждавахме, обяснявахме по човешки. Как може така! Добре, откъсването на ушите се отлага за после. Сега тичай бързо в пресцентъра, вземи списъка на всички журналисти, акредитирани на днешния брифинг. И непременно изясни кой е задал въпроса за Черкасов. Трябва да се опитаме да се разберем с него, ако изобщо е възможно.
Но това излезе невъзможно. Представителите на средствата за масова информация се оказаха прекалено много, за да се опитат да ги съберат заедно и да ги убедят в нещо. Да не говорим, че повече от половината не си бяха на мястото, всъщност не можаха да се свържат с тях.
— Лошо — сърдито каза Гордеев. — От лошо по-лошо. Сами сме си виновни, доверихме се на хлапе. Добре, че Руненко не си спомни за телевизията, говореше само за вестниците, които ще излязат не по-рано от утре сутринта. А по телевизията всеки ден има криминални хроники и репортажи по различни канали. Така че, моето момиче, чакай да чуем днес за това дело. Дявол да ги вземе с тяхната любов към сензациите! Само да пробутат силна дума, само да се продава вестникът, а за останалото не им дреме. Няма накъде да мърдаме, те трябва довечера да арестуваме Черкасов. Ще дам заповед. А ти, скъпа моя, се грабвай и търси журналиста, който знае най-много от всички. Може този глупак Свалов да му е казал какво ли не, така че поне да мълчи. Разбра ли?
Поне за това Настя имаше късмет. За два часа успя да издири Гиви Липартия, журналист от популярен всекидневник — той си седеше спокойно в редакцията и готвеше материала за утрешния брой. Но тя не срещна разбиране у него. Нещо повече, Липартия се държеше откровено враждебно и високомерно.
— Моля да ми кажете откъде научихте за Черкасов — попита Настя, но по лицето му разбра, че нищо няма да й каже.
— Предполагам, че ако ви попитам откъде черпите оперативните си данни, също няма да ми отговорите.
Какво пък, тя го разбираше. Тя си има своя работа, за която милее, той — своя. И в дадения случай интересите им не съвпадат. Той седеше пред нея толкова невъзможно елегантен и надменен и я гледаше студено с огромните си черни очи като от платно на Пиросмани7. Липартия бе дяволски красив и, изглежда, добре знаеше това. Във всеки случай скромно облечената невзрачна жена, дошла при него в редакцията, не предизвикваше у него никакви емоции освен насмешливо недоумение и леко раздразнение, че заради нея си прекъсна работата.
7
Нико Пиросманашвили (Пиросмани) (1862 — 1918) — грузински живописец, примитивист. — Б. пр.