— Въпреки това не разбирам. — В отчаянието си Настя удари с юмрук по отворения дневник. — Ако така безумно е обичал Олег, обожавал го е, едва ли не го е боготворил, защо са му другите момчета? Защо? Към момента на смъртта на Олег те вече са трима. Не разбирам.
— Е, Асенка, сама казваше, че той е маниак. И има някаква друга логика, различна от твоята и моята.
— Не, Юра — тихо рече тя. — Не е маниак. Вярно, той е безнравствен тип, защото е позволил на Олег да живее в дома му, знаейки, че родителите са съобщили в милицията за изчезването на сина си. Хората полудяват, остаряват пред очите му, а Черкасов крие момчето в дома си от милицията и от наркопласьорите само защото задничето на младежа се оказало по-закръглено от на другите. Сигурно Черкасов дори е нещастен човек, щом се е зациклил на този тип красота, и то до такава степен, че да извърши глупавата кражба. Но не е маниак. Прочетох внимателно дневника му, в него няма нито един намек за престъпление, нито за болезнено възприемане на света.
— Ами кражбата? Това не е ли проява от лудост?
— По-скоро обратното. Той наистина не е могъл да си купи и четиринайсетте касети, за него е скъпо. Не печели чак толкова много, макар да работи и допълнително, и вечер, и в почивните дни. Неслучайно оня човек ни каза, че Миша не отказва на никого, ако щеш да го събудиш посред нощ. Миша си докарва пари откъдето може, но по законен начин. Парите му трябват, за да заплаща сексуалните си връзки. Дрехите, подаръците за партньорите, заплащането на услугите и така нататък. За живеене не му остават толкова много. Не може да си купи касетите. А му се иска да гледа актьора. Разбираш ли? Много му се иска. Може би това изобщо е единственият тип външност, на която Черкасов реагира, при това остро, до умопомрачение. Не знам, Юра, съмненията ме изгризаха направо до костите. Но колкото повече мисля, толкова по-силно ми се струва, че не е той.
— Какво не е той?
— Не е отвличал момчетата.
— Ами кой?
— Откъде да знам. — Тя сви рамене. — Някой друг. В случая всичко е различно, не както си го представяме.
— Сигурна ли си?
— Не. В нищо не съм сигурна и нищо не разбирам. Липсва логическата връзка.
— Ася, остави тези работи — каза уверено Коротков. — Той лъже, измъква се. Ние с Колка ще го притиснем, ще видиш.
— Дай Боже. Но имам лошо предчувствие.
— Стига — посъветва той. — Хайде по-добре да хапнем, че умирам от глад.
— Искаш ли бисквити?
— Давай. Само че повече. Смили се и направи кафенце, ако може.
Настя включи бързоварчето и извади от бюрото си голяма кръгла кутия с бисквити. Искрено завиждаше на оптимизма на Коротков, като разбираше с ужас, че този оптимизъм се гради на увереността в нейната, Настината безпогрешност. Въпреки че грешеше толкова често, колкото и другите хора, кой знае защо Юра свято вярваше в резултатите на логическите й умозаключения. Моментално забравяше случаите, когато е сгрешила, затова пък помнеше всичките й победи и сполучливи комбинации. Ако Каменска е казала, че Черкасов е маниак, значи е така, а че заподозреният не си признава, това е въпрос на време. Ще го попритиснем — ще се предаде, къде ще мърда. И макар Настя вече да се съмняваше, Коротков възприемаше това като естествен период на нормални колебания. Черкасов е виновен и това просто трябва да се докаже.
— Знаеш ли за какво си мисля? — попита замислено Настя, като му подаваше чашата с горещото кафе. — Ако се окаже, че Черкасов не е отвличал момчетата, това трябва да се използва. Щом журналистите ни направиха такава подлост и ни принудиха да го арестуваме, нека истинският престъпник мисли, че милицията смята Черкасов за виновен. Може би ще се отпусне и ще направи някаква грешка.
— Мъдро — съгласи се Коротков. — Като каза за журналистите. Говори ли със Свалов?
— Не. За какво?
— Как за какво? Нека да обясни за какъв дявол е дал информацията на този Липартия. Трябва да му откъснеш ушите.
— Няма нужда, Юра — усмихна се Настя. — Безсмислено е. Все едно да обясняваш на убиец, че не е хубаво да се убива. Да не мислиш, че убиецът не знае кое е хубаво и кое лошо? Прекрасно го знае. Но в момента, когато взема решението, необходимостта да убие натежава над желанието да остане добър и законопослушен. И Свалов отлично знае, че е постъпил мръснишки. Но е направил каквото е направил, защото така му е било нужно. И ако започнем да се обясняваме с нравоучителен тон, няма да решим проблемите си. Тогава защо да хабим сили?
— А защо все пак го е направил? Знаеш ли?