— Защо?
— Докато Черкасов е в ареста, истинският престъпник не може нито да убие някого, нито да отвлече, в противен случай веднага ще се досетим, че не сме арестували когото трябва. Разбирате ли? Сега той не може да си позволи нито едно престъпление. Докато Черкасов е при нас, можем да се надяваме, че няма да получим нито един нов труп. Престъпникът ще пази пленниците си, ако има такива. И няма да посмее да вкара в затвора си нови хора. Да не говорим какъв сладък живот ще ни устрои пресата, ако научи, че сме пуснали Черкасов на свобода. Те са триста процента сигурни, че именно той е маниакът, отвличащ и убиващ еврейските деца, не можахме да ги убедим. Така че след освобождаването на Черкасов те ще ни направят на мат и маскара. А ще се наложи да търпим, защото, ако искаме по някакъв начин да спрем маниака, не можем да заявим публично, че не е виновен Черкасов.
— А те откъде ще разберат? Ти ли ще им кажеш?
— Черкасов. Той се смята за незаслужено и необосновано оскърбен и след освобождението си веднага ще хукне по редакциите на вестниците, които писаха за него, за да иска писмено опровержение. И между другото ще е прав.
— Ясно.
Олшански стана решително и извади шлифера си от гардероба. Вече няколко години Настя не преставаше да се учудва как този красив строен мъж се изхитрява да изглежда нелеп жалък нескопосник. Добре, че поне напоследък започна да носи нови очила с красива рамка, защото по-рано носеше една поправяна до невъзможност, с която приличаше на пенсиониран счетоводител от следвоенните филми.
— Да вървим, ще поговоря с него — каза той и закопча шлифера си. — Трябва да се опитаме да го убедим. Иначе няма да видим добро.
Пристигнаха заедно на „Петровка“. Настя искаше да отстъпи на Олшански кабинета си и да отиде да поработи на компютъра, но Константин Михайлович й нареди да остане.
— Ще има претенции към теб, а не към мен — сурово каза той. — Нямам намерение да се извинявам вместо теб.
Черкасов изглеждаше изморен и измъчен, но се държеше спокойно и дори с достойнство. Въпреки своята неприязън към него Настя почувства нещо като възхищение. Изглежда, през целия си живот човекът е изтърпял толкова унижения и оскърбления заради нетрадиционната си сексуална ориентация, че си е изработил умение да не губи присъствие на духа и уважение към себе си.
— Казвам се Олшански — представи се следователят, — Константин Михайлович. Следовател съм в Московска градска прокуратура. Михаил Ефимович, тази вечер изтичат седемдесет и двата часа от задържането ви и трябва да взема решение дали да ви задържим под стража, или да ви освободим. За целта ми е необходимо да поговоря с вас, да ви задам редица въпроси и да изслушам отговорите ви.
— В какво ме обвиняват? — неочаквано попита Черкасов. — В кражба или в още нещо?
— Засега само в кражба — отвърна предпазливо Олшански. — Но има редица обстоятелства, за които трябва да знаете.
— Какви обстоятелства?
— Заподозрян сте в извършването на серия тежки престъпления.
— Господи, но нали вече всичко обяснявах…
— Да, да, знам. Вашата вина, че сте разрешили на Олег Бутенко да се крие от родителите си и да употребява наркотици, не е регулирана от криминално-правовите норми. Нека това остане на съвестта ви. Олег е бил пълнолетен и е трудно да ви упрекнем, че не сте му заменили бавачката. Сега става дума за друго. След Олег Бутенко изчезват и при същите обстоятелства загиват още осем юноши и младежи. Нещо повече: умират от свръхдоза от препарата, от който и Олег. Съгласете се, че имаме всички основания да смятаме, че сте причастен към това. Моля предварително да ме извините, медицинската експертиза говори, че осемте момчета са водили активен хомосексуален полов живот. И тъй, Михаил Ефимович, ние с вас знаем историята на вашите отношения с Олег Бутенко и осем други истории близнаци. А някак между тях попада вашето неуправляемо влечение към мъже с определен тип външност. Такъв, като на брата на бившата ви жена Вячеслав Ивашченко. Като на Олег Бутенко. И като на италианския актьор, чиито филми толкова успешно сте откраднали.
— Не виждам връзката — възрази спокойно Черкасов.
Настя го наблюдаваше малко странично и виждаше, че съвсем не е наплашен от разговора. Следи внимателно аргументите на следователя, опитва се да ги разбере, но не ги разбира. Наистина не ги разбира.
— Наистина ли не виждате връзката?
— Не виждам — потвърди Черкасов.