Веднага щом стана двайсет нула нула, отново доведоха от килията Черкасов. Той заяви, че е помислил и е решил да приеме доброволната изолация, но само при условие, че когато всичко свърши, милицията ще го реабилитира публично и никога на никого няма да каже, че е крадец. Какво пък, Михаил Ефимович си знаеше интереса.
Коротков и Селуянов го откараха в предварително приготвения апартамент, охраняван от помощниците на един мафиот средна ръка, който се смяташе длъжник на Селуянов и се радваше да окаже съответната услуга. А Настя прибра от бюрото документите в сейфа, събу удобните кожени мокасини, с които седеше на работа, пъхна краката си в маратонките, облече якето и се затътри към къщи. Чувстваше се толкова съсипана, сякаш през последните няколко дни е свършила работа за три години. И най-важното — цялата работа се оказа никому ненужна. Защото Черкасов не е онзи човек. Не е убиецът. Не е маниакът.
И трябва всичко да се започне отначало.
ГЛАВА 10
Вадим никога не се срещаше с Оксана на публично място, не искаше да афишира познанството си. Но разбираше, че трябва да глези младата жена, която се бе съгласила да му сътрудничи фактически безплатно, тоест за пари естествено, но бъдещи, които няма да дойдат скоро. Трябва от време на време да я глези. Ако можеше, щеше да я води на ресторанти. Но вместо истински ресторант, устройваше домашен: носеше множество скъпи продукти и сам сервираше масата. При това подбираше продуктите съобразно диетата на Оксана, за което тя му бе искрено благодарна. Единственото нещо, което изобщо не понасяше, бяха ананасите, толкова необходими за изгарянето на мазнините. От такава висока концентрация на киселините, първо, бузите и шията й моментално се покриваха с алергични петна, и второ — тънката кожа на венците и вътрешната страна на бузите започваше да се лющи. За Оксана невъзможността да яде ананаси се превръщаше почти в трагедия, защото обожаваше вкуса им. Това също бе част от радостните детски спомени, когато сините консервни кутии с „парченца ананас със собствен сок“ се смятаха за върха на дефицита. Понякога, когато получаваше достъп до елитни бюфети, баща й я глезеше с тях.
Днес Вадим за пореден път направи домашен ресторант. Когато вчера си уговаряше среща с Оксана, по гласа й позна, че се кани да му съобщи нещо важно. А щом е така, момичето трябва да се поощри. Нека се старае.
Като изяждаше с апетит донесените от Вадим морски продукти (минимум калории, но сума полезни за кожата витамини), Оксана му разказа в детайли разговора между ръководителите на „Шерхан“ и авторите изменници, насочили се към друго издателство.
— Какво, наистина ли „Сантана“ е по-богато издателство? — попита Вадим.
— Не знам. Винаги съм чувала от Кирил, че „Шерхан“ плаща най-високите хонорари в Москва. По това никой не може да се конкурира с тях. Затова и Кирил се учуди толкова, когато разбра, че „Сантана“ е готово да им плати двойно повече.
— Много любопитно.
Вадим замислено разровичка с малка виличка салатата от консервирани зеленчуци и извади маслините. Наистина любопитна информация. Или „Сантана“ неочаквано е забогатяло, или между двете издателства се е изострила конкуренцията, и то толкова, че „Сантана“ е готово да плаща голям хонорар в ущърб на своята рентабилност, за да натрие носа на „Шерхан“. Или има и нещо друго…