— Добре, Владимир Александрович, ще направя каквото трябва. Но…
— Нещо не разбрахте ли? — попита Соловьов може би прекалено рязко, защото лицето на Андрей неуловимо се измени и изведнъж стана леко обидено, сякаш незаслужено го упрекват в тъпота и неразбиране.
— Стори ми се, че щом Анастасия Павловна е ваша стара позната, трябва да имате домашния й телефон.
— Андрей, моля да направите така, както казах. И да не обсъждате.
Този път реакцията на помощника бе още по-странна. Той изпита видимо облекчение, но Соловьов, зает с тревожните си мисли, не обърна внимание на това.
Владимир Александрович овладя първия порив — да позвъни на Анастасия вкъщи, нали има делови повод, нищо лично. Наложи се да направи усилие над себе си, за да не се поддаде на порива. Той не й трябва. И няма да й се натрапва.
Съвсем скоро Андрей съобщи, че Якимови нямат служебния й телефон, но щом тя се обади, ще й предадат всичко. Соловьов се постара да се успокои и се залови да превежда, но нямаше нито сили, нито желание за работа. Минава шест, скоро ще дойде Марина, все едно, днес няма да може да поработи като хората. Той решително изключи компютъра и седна в инвалидната си количка до прозореца. Вчера и онзи ден валеше дъжд, а цял ден днес грее слънце и направо за някакви си десет-дванайсет часа цялата гора се превърна в зелен облак. Приглушеният светлозелен фон радваше окото и успокояваше изострените нерви. След петнадесетина минути Соловьов се почувства много по-добре и беше готов да обясни сторилото му се безредие със собствената разсеяност и прекалената си мнителност.
Малко преди седем влезе Андрей, за да каже, че заминава. Проявявайки вече станалата нещо обикновено деликатност, той се стараеше да не остава вкъщи, когато пристигаше Марина, и затова отлагаше за вечерта всички неща, свързани с пътуване. Днес му предстоеше да отиде в градския апартамент на Соловьов — трябваше да занесе на Игор свидетелството за инвалидност на баща му, което му дава право да се освободи от казармата.
Когато Марина не се появи в седем и половина, Владимир Александрович се учуди, а в девет започна да се безпокои. Нито веднъж не е проявявала неточност, пристигаше точно в уговореното време, а пък ако се забавеше — непременно звънваше и предупреждаваше. „Дали не е катастрофирала?“ — помисли с тревога Соловьов. Може да има спешно повикване и да се е забавила на такова място, където няма телефон. Но при всички случаи това трябва да се изясни.
Той много добре помнеше какво се случи с жена му Светлана. Пристига в почивната станция, отива в гората с фотоапарат в ръце и не се връща. Най-много го порази това, че се сещат за Светлана едва след три-четири дни, дори никой не обръща внимание, че една от почиващите не идва в столовата и не спи в стаята си. Учудващо равнодушие към околните! Нито съседката по стая, нито хората от нейната маса смятат за необходимо да се разтревожат за изчезналата жена. Кой знае, ако бяха се сетили веднага — може би са щели да я спасят. Следователят тогава каза, че Светлана не е умряла веднага, не са я убили, само са я ранили тежко. Ако веднага са тръгнали да я издирват…
Оттогава страхът пред необяснимото отсъствие се загнезди постоянно у него. Нервничеше, когато се бавеше заминалият по задачи Андрей. А сега, когато Марина не се появи навреме, той също се изплаши.
Соловьов съобрази, че няма телефона на Марина. Във фирмата, където работи, винаги се обаждаше Андрей, а след като познанството им стана по-близко, Марина сама му звънеше по пет пъти на ден. Но Андрей — Соловьов си спомняше точно — веднъж се обади в „Електротех“ около десет вечерта, за да промени посещението на Марина за друг час. Значи там има денонощен диспечер. Владимир Александрович избра бързо номера на Игор. Може би Андрей сега е там и ще му каже на кой номер да звънне.
— Вече си замина — съобщи синът с не много трезвен глас.
— Отдавна ли?
— Преди петнайсетина минути. Благодаря за документа.
— Със здраве — измърмори Соловьов. — Да не го изгубиш.
Значи Андрей няма да се върне скоро. След посещението при Игор трябваше да се отбие вкъщи, за да си вземе летни неща. Синоптиците обещаваха в близките дни около двайсет градуса. Какво пък, в края на краищата има поща, ще попита „Услуги“.
Но оттам му казаха, че при тях няма телефон на фирма „Електротех“. Това бе странно и особено неприятно в светлината на днешното произшествие със сейфа. Макар че Соловьов не виждаше никаква връзка между двете събития, тревогата му пак се събуди и отчаяно заби с юмручета по вратата на съзнанието му. По дяволите приличието, реши той, нека Анастасия го смята за парцал и слабак, все едно, ще й звънне.