— Още не си е дошла — отговори спокойно вежливият глас на мъжа й. — Да й предам ли нещо?
— Ако обичате, предайте, че я моля да ми се обади. Казвам се Соловьов. Много е важно.
— Добре, ще предам.
На Соловьов му се стори, че в гласа прозвуча насмешка. Той си представи как щастливият немлад заслужил професор и почетен академик седи в дълбокия мек фотьойл и се смее на него, несретника, отхвърления по-млад и красив влюбен.
— Това наистина е много важно. Кажете, че я моля да се обади дори да е много късно — повтори настойчиво той, слушайки с отвращение предателски треперещия си глас.
— Разбира се, ще й предам, не се вълнувайте. Тя непременно ще ви се обади.
Анастасия трябва да има още приятели в милицията, нали някога работеше там. Нека го свърже с някого, с когото може да се посъветва за архива. Може би ще направят справка за предишния му помощник, а също и за новия.
Всеки оперативен работник си има гробове. Колкото повече работиш — толкова повече стават. Това не са гробовете на роднини и приятели — всеки има такива. Това са гробовете на хора, които са могли да останат живи, ако… Ако навреме си си спомнил. Навреме си съобразил. Навреме си предупредил. Проявил си настойчивост и си съумял да уговориш. Ако се беше досетил. Ако не беше се доверил. Ако се беше застраховал. Ако… Това са гробовете на онези, за чиято смърт имаш вина и ти, може да е миниатюрна, но имаш. И тази вина не ти дава мира, с годините расте, оставя те без сън, човърка те отвътре. И няма лек за нея.
Такива гробове имаше и Настя Каменска. Генерал Вакар и Серьожа Денисов. Вадим Бойцов. Олег Мешчеринов. Антон Шевцов. И дори Павел Сауляк, който уби няколко души и самоубийството му бе избавление за самия него. Дори правейки страшен компромис, Настя сама го подтикна към такава крачка: той трябваше да даде информация за високопоставени престъпници, като за това щяха да му дадат възможност сам да си отиде от живота, без да минава процедурата на предварителното следствие, съда и тягостното многомесечно очакване кога ще се изпълни най-висшата мярка на наказание — неизбежната присъда.
Всички освен Сергей Денисов бяха погребани на московските гробища. И Настя понякога ги навестяваше. Не можеше да каже точно защо отива на гробовете им. Това не беше потребност да създаде илюзия, че общува с тях — никой не й беше приятел, никого не познаваше отблизо. Но не беше и потребност да им отдаде дължимото — всички бяха престъпници. По-скоро бе желание да си напомни за цената, която се налага да плащат за грешките.
Посещенията на гробищата оставяха в душата й тежко чувство, но й помагаха да взема решения. Ако й се налагаше дълго и мъчително да претегля и преценява разни варианти, на излизане от гробищата знаеше твърдо: на каквато и да е цена, но трябва да запази живота, който още има шанс. Дори да е най-трудното, най-неизпълнимото решение, все едно — трябва да се опита да осъществи точно него. Защото няма нищо по-скъпо от човешкия живот. Няма и не може да има.
Днес също беше на гробищата, гледаше паметника на генерал Вакар и мислеше за момчетата, които се опитва да спаси.
Върна се вкъщи, когато вече беше доста късно. Щом влезе в апартамента, чу плискане на вода в банята.
— Льошик! — извика тя. — Плаваш ли там?
Мъжът й излезе в антрето с рошава коса и ръце, покрити до лактите със сапунена пяна.
— Да не переш? — учуди се Настя. — Преди лягане?
— Бях забравил, че утре трябва да ходя в института на заседание на научния съвет. Поглеждам — всичките ми ризи мръсни. Реших да ги опера.
— Сега какво, сама ли да вечерям? Не сме се разбирали така. Няма да вечерям сама, скучно ми е.
— Хайде, любителке на леките развлечения, събличай се. Вече привършвам.
Дявол да го вземе, мислеше Настя, докато се преобличаше и загръщаше в дългия мек пеньоар. Живее някак неправилно. Мъжът й готви и сам си пере ризите. Поне тя да беше доставчик на финансовите средства вкъщи, тогава можеха да бъдат извинени домашното й безделие и битовото нехайство. Но нали Льоша печели не по-малко, а хонорарите за учебниците, монографиите и лекциите са огромни. Разбира се — той е учен, има право да си стои вкъщи и да придвижва математическата наука по пътя на световния прогрес, но все пак… Какво щастие, че има такъв спокоен и отстъпчив характер, нито един друг мъж нямаше да търпи Анастасия Каменска с патологичната й леност в съчетание със страст да решава криминално-аналитични задачи.