Шумоленето се усили. Сега Соловьов чуваше не само звуци от кабинета, но и стъпки в хола. Не, това е прекалено. По дяволите приличието, трябва да извика Андрей и да му разкаже всичко, нека огледа къщата, да надникне във всеки ъгъл. С мнимите страхове може да се бориш само по един начин — чрез реалността.
Той пак се протегна към копчето за повикване. Това, което стана после, беше мигновено и много страшно. Бързи стъпки от горния етаж, някакъв неясен шум… И изстрели. Три, първо един, после, след кратка пауза — още два. Отново бързи крачки, този път през хола по посока към изхода. И отново тишина. Пълна. Абсолютна.
Този път Соловьов не се утешаваше, че има халюцинации. Ако изстрелите бяха му се причули, сега в спалнята му щеше да стои Андрей с въпроса от какво още има нужда неуморният господар. Но Андрей го нямаше. Като преодоляваше с усилие обхваналата цялото му тяло слабост, Владимир Александрович светна лампата и хвана патериците. С рязко движение се надигна от дивана, опря се тежко на патериците и понесе непослушното си тяло към вратата. За тази нощ страшните картини толкова често се появяваха във възпаления му мозък, че почти не се учуди от видяното в хола. Направи две крачки обратно към спалнята, седна в инвалидната количка и хвана телефона.
Позвъняването в милицията отне последните му сили. Щом затвори телефона, до идването на оперативната група остана неподвижен в спалнята си, загледан в прозореца, зад който чернееше непрогледната нощ. Беше му много страшно.
Телефонният звън отекна почти едновременно с будилника. Настя вдигна слушалката, като трудно излизаше от съня.
— Събуждай се, приятелко — чу уморения глас на Коля Селуянов.
— Какво се е случило? Успала ли съм се?
— Разбира се, проспа най-интересното. При твоето приятелче има произшествие.
Сънят отлетя моментално. Тя стана рязко от леглото.
— Какво му е?
— На него нищо. Жив и здрав. Само много е изплашен. Но това е обяснимо.
— Колка, да знаеш, че някога ще те убия. Колко още ще ме измъчваш? Говори бързо какво е станало.
— В дома му има два трупа.
— Какво?!
— Каквото чуваш. Два трупа, мъжки и женски. Ще отидеш ли при него?
— Да, разбира се… Тоест не — сети се тя. — Нали работя във фирма. По дяволите, колко лошо се получава. Трябва да се посъветвам с шефа. На кого са труповете?
— Съседите разпознаха мъжа, бил помощникът му. Никой не познава жената. Слушай, твоят инвалид имаше ли любовница?
— Май че да. Как изглежда жената?
— Малка такава, ръст под сто и шейсет. Много хубавичка, но за съжаление без документи.
— Търсете колата — посъветва Настя. — Там не се отива пеша. Колата на тази жена трябва да е някъде наблизо. Не е ли около къщата?
— Не, пред къщата е само колата на стопанина. Настася, нямам вече сили, дежуря цяло денонощие, пристигай по-бързо на „Петровка“, ще ти предам цялата информация и отивам да спя.
— Коленка, една минутка — примоли се Настя. — Какво говори Соловьов? Той ли ги е застрелял?
— Казва, че не. Твърди, че чувал външни звуци в къщата, повикал помощника, който живее на втория етаж, този взел да слиза, после се чули изстрелите. И край.
— Ами оръжието?
— Още не е намерено. Идваш ли или не?
— Идвам, идвам.
Тя скочи и започна да се облича бързо. Като си наливаше кафе, понечи да поиска от Льошка колата, но си спомни, че той трябва да ходи днес на научен съвет в Жуковски, където е институтът му. Лошо. Значи изобщо няма да може да отиде при Соловьов. А трябва.
Настя стоеше в антрето и си връзваше маратонките, когато чу гласа на мъжа си от стаята:
— Заминаваш ли?
— Да, слънчице, отлитам.
— Нещо много бързо се приготви днес.
Тя отвори вратата и надникна в стаята. Лицето на Алексей не бе сънено, тя разбра, че отдавна се е събудил. Сигурно още когато позвъни Селуянов.
— Случило ли се е нещо при теб? — попита той, като я гледаше внимателно.
— Не на мен, а на Соловьов. Коля се обади, дежурил е днес, ходил на местопроизшествието.
— Вземи колата — предложи неочаквано мъжът й. — Може да ти хрумне да отидеш при него.
— Ами ти? Нали ще ходиш в института?
— Ще се обадя на Аганович, ще ме вземе, няма проблеми. А ще се върна с електричката.
След като погледна подозрително краката си в маратонките, Настя все пак влезе в стаята и приседна на крайчеца на леглото. „Майната му на килима“ — помисли тя. Сложи длан на челото на Алексей, наведе се и ласкаво го целуна.
— Имаш непрекъснато проблеми с мен, нали? — тихо попита тя. — Но не съм виновна, че работата ми е такава дива. Едни хора убиват други хора, без да питат за моя и твоя личен план. За съжаление не мога да повлияя на това. Искаш ли да напусна тази работа? Дразни ли те, че вечно ти създавам проблеми?