— Горкото момиче — въздъхна Шулц. — Каква страшна съдба. Боже мой, каква съдба.
Една народна мъдрост гласи, че Господ обича търпеливите. И още, народът казва, че който умее да чака, получава най-много. Всъщност Настя Каменска нямаше защо да си губи времето и да пие чай със седемдесетгодишната прекалено словоохотлива свидетелка. Беше затрупана с текуща работа, трябваше да проведе няколко спешни телефонни разговора, но въпреки това бе решила, че трябва да прояви търпение с Марта Шулц, за да остави у нея приятно впечатление за служителите в криминалната милиция. И беше стократно възнаградена. Защото по някое време Марта Хенриховна се позамисли, след което внезапно произнесе:
— Знаете ли, струва ми се, че Катя е познавала майката на това момиче.
— И защо смятате така?
— Сега се сетих, че за тази ужасна трагедия наистина писаха всички вестници, дори съобщиха по телевизията. Катя не четеше вестници и не се абонираше, но един ден, когато ми дойде на гости, случайно прочете бележката в хрониката и каза „Горката. Знаех си, че тази история няма да има хубав край…“
— И какво още каза тя? — попита Настя с внезапно пресъхнали устни.
— Нищо повече. Вероятно това е била една от съкровените тайни, които е пазела Катя.
След като изпрати Марта Хенриховна до изхода, Настя тръгна по стълбите нагоре към кабинета си на петия етаж. Неведоми са пътищата твои, детективски късмет! Ами ако Стасов не се беше отбил при нея? Ако си беше тръгнал веднага, без да се срещне с Марта Шулц? Ако Ира Терехина беше нормално възпитана и на Марта не й беше хрумнало да обсъжда държанието й? Шансът бе балансирал на една тънка летва с риск всеки миг да се сгромоляса в бездната и да изчезне завинаги, но все пак бе успял да запази равновесие и благополучно стигна до целта си.
Глава 2
Майката гледаше Ира с бистрите си светли очи и безгрижно се усмихваше. При падането от деветия етаж си бе счупила гръбнака и не можеше да ходи. Но по-лошото беше, че вследствие на черепната травма бе загубила паметта си. Онова, което знаеше в момента, й бе разказано от лекарите, от дъщеря й и от обитателите на инвалидния дом. Нямаше никаква надежда да излезе от пълната си амнезия. Всъщност имаше, но за тази цел трябваше да бъде нает високоплатен психолог специалист, който дълго да се занимава с Галина по някаква специална методика. А Ира нямаше пари за това, всяка копейка, която успяваше да спести, заделяше за лечението на брат си Павлик.
— Защо не се грижиш за лицето си? — попита майката, плъзвайки критичен поглед по физиономията на Ира. — Тия отвратителни пъпки те загрозяват.
— Не съм искала мнението ти — грубо отговори Ира. — По-добре да се беше заинтересувала как са децата ти.
— Как са те? — послушно повтори Галина. — Ти ходи ли да ги видиш?
— Да. Вчера. Зле са. И то благодарение на тебе, добре ги подреди.
— Защо ми говориш така, дъще? — жално изхленчи Галина. — Колко си жестока!
— Затова пък ти си много добра. Осигури ми щастие до края на живота. И можеш ли да ми обясниш защо го направи? Защо, мамо, защо?
От ясните очи на Галина потекоха сълзи. Тя не помнеше нищо. Бяха й казали, че е изхвърлила децата си през прозореца — единайсетгодишната Наташа, седемгодишната Оленка и шестмесечния Павлик. Тя обаче не помнеше нищо от това. Не знаеше защо го е направила.
Бяха й казали още, че е имала съпруг, който не понесъл този ужас и умрял от разрив на сърцето. Тя и него не помнеше, но разбираше, че след като е имала четири деца, значи трябва да е имала и съпруг:
— Винаги ме упрекваш — изхлипа тя, — а аз за нищо не съм виновна.
— Тогава кой е виновен? Кой? Кажи ми де, кой е виновен? Кой те накара да го направиш?
— Не знам, не помня — прошепна майката. — Не ме измъчвай.
— Ти ме измъчваш! — внезапно се разкрещя Ира. — Ти превърна живота ми в дявол знае какъв ад! А да не говорим за живота на другите ти деца, които вече от шест години лежат в болница. А аз не мога да ги прибера вкъщи, защото нямам възможност да им осигуря никакви грижи, и съм принудена да блъскам от тъмно до тъмно по седем дни в седмицата, и в крайна сметка да купувам за тебе някое идиотско лекарство, вместо да купя на Павлик килограм ягоди в повече или нова фланелка за Наташа. Господи, докога ще продължава всичко това!
Тя безсилно се свлече на пода до леглото на майка си и се разрида. Галина предпазливо посегна и я погали по главата. Ира се дръпна, сякаш ударена от електрически ток.
— Да не си посмяла да ме докосваш! Нямам нужда от твоята жалост! По-добре да беше пожалила децата си преди шест години. Та ти осакати живота на четирима души, а баща ми направо уби!