Когато си легна, Ира блажено се изтегна и затвори очи. Нямаше да заспи веднага, сигурна беше, така че можеше да си помечтае в тишината. Например, че един прекрасен ден ще се намери човек, който ще изпита жалост към Павлик и ще даде пари за операциите. Нищо повече не й трябва, за сестрите и за себе си все някак ще припечелва. И за майка й ще остават пари. Колкото и да я мрази, все пак й е майка. Не може да се откаже от нея и да я зареже на произвола на съдбата. Поне да беше умряла… Ама нямаше да го бъде. Всички ще надживее. А когато се уреди проблемът с Павлик, ще посъбере пари и ще сложи паметник на гроба на баща си. Естествено, сега поддържа гроба, ходи често и носи цветя. Добри хора му сложиха оградка, но виж, паметникът струва скъпо. За него тя самата трябва да се погрижи. Ако всичко върви добре, както сега, ще успее да събере парите за Павлик след пет-шест години. Ще й трябва още една година, за да уреди въпроса с паметника. После ще се захване с ремонт на апартамента. Квартирантите не пазят, нали не живеят на свое жилище. Тя, разбира се, се мъчи да подлепва скъсаните тапети, да боядисва мръсните петна по тавана, а крановете на душа и чешмите й поправя безплатно Володка, техникът от общинската служба за поддръжка на сградите. Жали я. И въпреки всичко след пет години апартаментът ще заприлича на нищо. Ще й трябват пари, и то много пари. Но нищо, ще се справи някак.
В мечтите на Ира Терехина нямаше приказни принцове, които ще се влюбят в нея от пръв поглед и ще я отведат в далечни страни, където ще й дадат всичко наготово. Желанията й бяха конкретни и скромни: как да припечели честни пари и за какво да ги изразходва. Никога не се замисляше дали ще й стигнат силите и ще бъде ли здрава, за да осъществи плановете си, и какво ще стане по-късно, когато за Павлик ще бъде направено всичко възможно, когато на гроба на баща й ще има паметник, а жилището ще бъде вече ремонтирано. Ще има ли свое семейство, съпруг, деца? Ще бъде ли нужна на някого такава — изтощена от непосилната работа, преждевременно състарена, необразована, бедна?
В главата й нямаше такива мисли.
Експертите — изкуствоведи, бижутери и музейни работници — обявиха заключенията си след няколко дни: сред картините и скъпоценните бижута в апартамента на убитата Анисковец няма нито един фалшификат. Всички са напълно автентични. Всичко, описано в завещанието, е налице. Нищо не е изчезнало или подменено с копие. Дори миниатюрата с глупашките пеперуди и цветенца се намери. Малко преди смъртта си Екатерина Венедиктовна я подарила за рождения ден на внучката на своя приятелка.
В полза на версията за убийство с користни подбуди оставаше само предположението, че някой е попречил на престъпника и затова той не е взел нищо. Но и така тя не издържаше никаква критика. Убиецът е имал време да се рови из шкафовете и чекмеджетата на скрина, а точно в него са били държани кутийките със старинните украшения. Защо не ги е взел тогава?
Кражбата на колекционни вещи рядко се върши спонтанно, от „алчност“. Опитният престъпник най-напред си осигурява канал за бърза продажба, намира прекупвачи, които могат да пласират откраднатото. И обикновено за картините винаги има предварителна поръчка, в такива случаи крадецът не взема всичко, а само онова, което му е поръчано и от което ще се отърве веднага. Иначе къде да дява толкова картини? Да си ги окачи вкъщи? До първото посещение на кварталния… А украшенията с музейна стойност не може да продаде в оказионен магазин, там не работят глупаци, пък й те вече са предупредени от милицията.
Ако все пак целта на престъплението е била колекцията на академик Смагорин и фамилните скъпоценности, трябваше за всеки случай да се проверят нелегалните канали за пласиране. Току-виж се появила следа от убиеца, ако е проучвал пътя към евентуални купувачи.