Тази линия трябваше да бъде проверена от майор Коротков. Симпатичният черноок оперативник Миша Доценко се зае да разпита един по един всички наематели в сградата, където бе живяла Анисковец, за да установи дали не са виждали напоследък — а най-добре в деня на убийството — кой е идвал при нея.
А Настя Каменска все така продължаваше да се измъчва от въпроса какво ли е могло да свързва потомствената аристократка Екатерина Венедиктовна Смагорина-Анисковец, с обикновената домакиня Галина Терехина, изхвърлила някога децата си в пристъп на безумие и сама скочила от прозореца? Всъщност би могло да ги свързва какво ли не, но съвсем необяснимо е защо никой от кръга на Анисковец не е знаел за това познанство. Защо е трябвало да го крие? Защото е съдържало нечия, както се изрази Марта Шулц, съкровена тайна?
Да, очевидно Екатерина Венедиктовна наистина е умеела да пази чуждите тайни. Във всеки случай именно тая бе запазила така старателно, че никой не е бил в състояние да я узнае или, най-малкото, да се досети за нея…
Всичко в лабораторията беше ослепително бяло и блестеше от стерилна чистота. Той обичаше да работи в нея и изобщо, ако зависеше от него, би прекарвал тук повечето време. В тази лаборатория беше животът му или по-точно делото на целия му живот. Именно тук, сред тази стерилна белота, се раждаха идеи, идваха разочарования, правеха се експерименти. Тук надеждата за успех го възнасяше към върховно щастие, а неуспехите го хвърляха в най-дълбоко униние и депресия. Толкова години бе посветил на науката си, че вече не можеше да си представи по-нататъшния си живот извън стените на лабораторията.
След няколко минути трябва да дойде Вера. Засега при нея всичко протича нормално, без видими за неопитното око отклонения. Но той вижда и знае какво става с нея в момента и какви промени ще настъпят в бъдеще. През последните години така напредна в експериментите си, че сега можеше почти безпогрешно да прогнозира последиците. Мина времето, когато нетърпеливо и напрегнато чакаше резултата, без да има никаква представа какъв ще бъде той, с единствената надежда, че изобщо ще има резултат. Поне някакъв. Жалко, разбира се, че най-силният му експеримент беше внезапно прекъснат по независещи от него причини. А донорът беше великолепен…
Както обикновено, Вера закъсня почти с половин час. Този й недостатък беше неизкореним, тя беше твърдо убедена, че истинската жена трябва непременно да закъснява, особено когато става дума за среща с любимия мъж. Всъщност и на работа не ходеше навреме, не си даваше зор да бъде точна.
— Привет! — радостно се усмихна тя, когато нахълта в кабинета му, разположен до лабораторията. — Защо е тоя тъжен вид?
— Тъгувах по тебе — сдържано се усмихна той. — Сега вече щом дойде, ще се развеселя веднага.
— Ооо, моля ти се — кокетно измърка Вера. — Мразя да ми правиш фасони.
— Как си?
Можеше и да не я пита. След като една жена, бременна в шестия месец, сияе от свежест и носи умопомрачителни тоалети, тя не може да се чувства зле.
— Чудесно! Впрочем снощи малко ми прилоша и ужасно се изплаших. Ако имах домашния ти телефон, непременно щях да ти се обадя, честна дума! Толкова ме достраша! Но ми мина бързо.
— А какво точно те уплаши? — загрижено попита той. — Повръщане, световъртеж? Или може би някакви болки?
— Не, нищо не ме болеше. Просто… Ами не знам. Чувствах се зле. И ме беше страх. Може би все пак ще ми дадеш домашния си телефон, а? Защото всичко се случва, нали, а ти си лекар. Към кого да се обърна най-напред, ако не към тебе.
— Верочка, мила — търпеливо каза той, — нали вече съм ти обяснявал…
— Да де, жена ти е ревнива и тем подобни. Чувала съм го вечё. Впрочем и мъжът ми не е ангел, нито глупак, но когато става дума за моето и твоето дете, все пак можеш да направиш компромис. Не смяташ ли?
— Не, скъпа, не смятам — отговори той с малко по-остър тон. — Аз имам малки деца, знаеш го много добре. И не мога да рискувам.
— Но и от мен ще имаш малко дете. С какво са по-добри твоите деца от нашето бебе?
— С нищо — отговори той малко по-меко. — Но ако жена ми разбере за нас, веднага ще подаде молба за развод и децата ми ще растат без баща. А твоето бебе ще се роди в законен брак и ще има баща, който никога няма да узнае, че отглежда чуждо дете. Така че нашето бебе няма да е лишено от нищо, ако нещата продължат както досега. И моите деца няма да са лишени. Обаче ако ние с теб се разведем и оженим, нашето дете ще расте в семейство, а моите — не. Питам те сега: с какво са по-лоши моите деца от нашето? Защо трябва да ги жертвам?