— Е, извинявай. — Тя седна на коленете му и гальовно потърка нос във врата му. — Не се сърди. Но аз наистина много се изплаших. Не ми се сърдиш, нали?
Той я целуна по бузата, после по шията.
— Не, не се сърдя. Хайде сега да видим какво прави нашето бебенце.
В лабораторията Вера привично се съблече и влезе в кабината на апарата. Беше го правила толкова пъти, че вече без обяснения и напомняне знаеше точно какво да прави, как да застане и как да диша.
— Яла ли си днес? — попита той за всеки случай, спускайки защитния екран между себе си и апарата.
— Не. Както винаги.
— Браво.
Впрочем той можеше и да не пита. Лекомислената и неорганизирана Вера се готвеше да стане онова, което някои наричат „побъркана майка“, във всеки случай тя бе започнала да се грижи за здравето на бъдещото си бебе, кажи-речи, един месец преди неговото зачеване. Така че и дума не можеше да става за нарушение на лекарските предписания.
След като се убеди, че Вера не го вижда, той бързо облече защитния комбинезон, сложи маската на лицето си и ръкавици на ръцете си. Това е, можеше да започва.
Процедурата отне само няколко минути. След като изключи апарата, той незабавно свали защитното облекло, прибра всичко в специалния шкаф и чак след това вдигна екрана и натисна бутона, отварящ вратата на кабината, за да излезе Вера.
— Е, какво? — жизнерадостно попита тя, докато бавно навличаше луксозното си безумно скъпо бельо. — Наред ли е всичко?
— Наред е — потвърди той, наблюдавайки я с удоволствие как се облича. Все пак Вера беше много красива жена. Дори закръгленият корем и изравнената талия не я, загрозяваха. Беше изключително женствена. — Облечи се и ела в кабинета.
След всяка процедура той инстинктивно бързаше да напусне лабораторията, макар да беше сигурен, че след изключването на апарата няма никаква опасност. Остави Вера в лабораторията и се върна в кабинета си. Засега всичко вървеше нормално. До раждането тя трябваше да мине още четири процедури, и тогава щеше да стане ясно какво се е получило.
Вера се втурна в кабинета и бързо пусна резето на вратата.
— Бях послушна и заслужавам награда — с лукава усмивка изрече тя.
— Но не точно тук, Верочка — възмути се той.
— И защо не? Вратата е заключена, никой не може да влезе.
— Не говори глупости.
— Това не са глупости!
Той виждаше, че Вера започва да се дразни. Но му беше непоносима мисълта да се докосне до жена веднага след процедурата.
— Верочка, мила, ама наистина защо е това бързане? Нека се срещнем довечера на спокойствие. Нали знаеш, че не обичам кабинетните приключения, претупани надве-натри.
— Но аз го искам точно сега — заинати се Вера. — По-рано ти не беше толкова претенциозен. И кабинетните приключения ти харесваха.
По-рано. Разбира се, по-рано можеше да я тръшне още тук, на мекия диван. Защото това беше необходимо за работата му. А сега, именно в интерес на тая работа, се налага Вера редовно да изкара всички процедури. Двайсет сеанса през бременността и после веднъж месечно по време на кърменето. Разбира се, той трябва да се люби с нея, няма нищо против, нали му е любовница. Готов е да го сторят довечера, още повече че има къде, но не тук и не сега.
— Аз пък обичам, когато ти се сдържаш по-продължително време — закачливо каза той. — Какво му е интересното, щом изпиташ желание — веднага да го задоволиш. Скучна работа. Затова пък, когато човек се сдържа известно време, удоволствието е много по-различно. Не знам как е при тебе, но при мен е точно така. Ти ставаш някак съвсем особена. Така че иди си вкъщи, яж й легни да си почиваш, а в седем часа ще те чакам. Разбрахме ли се?
Вера беше неуравновесена, но и сговорчива. От малка беше свикнала на секундата да задоволяват всичките й желания, но същевременно бе готова веднага да отстъпи, ако я помолят да почака и за сметка на това й обещаят да получи нещо повече от онова, което е поискала или по-точно — изисквала.
— Разбрахме се — въздъхна Вера. — Само че недей да закъсняваш, знаеш, че нямам ключове. Да не вися като някоя глупачка пред вратата.
— Няма, бъди спокойна — ласкаво се усмихна той. — А сега си тръгвай.
Настя така и не можеше да отгатне на каква база е било познанството на Анисковец с Галина Терехина. Не я напускаше усещането, че която и нишка да подръпне от това дело, всичко затъва по-дълбоко, сякаш в подвижни пясъци. Една след друга версиите се пукаха като сапунени мехури. Нищо от картините и фамилните скъпоценности не беше откраднато или подменено с копие. В подземния свят сред крадците и контрабандистите никой не беше чувал за колекцията на академик Смагорин. Към прекупвачите на бижутерия никой не се беше обръщал със заявка. Съседите на Анисковец и наемателите от сградата не бяха срещали никакви подозрителни лица пред апартамента й. За проучването на всичко това бе загубено маса време без никакъв резултат. Следствието не помръдваше от мъртвата точка. И дори една такава, сякаш съвсем незначителна подробност, не искаше да се проясни.