Но Настя беше упорита, освен това бе свикнала да проверява всичко докрай. Щом като не можеше да открие отговора по линията на покойната Екатерина Венедиктовна, ще трябва да подходи откъм другата страна — по линията на семейство Терехини. Всъщност нямаше много източници на информация и по тази линия или, по-точно казано, разполагаше само с Ира.
— Разбира се, мога да я разпитам — каза й Стасов, — но едва ли ще излезе нещо. Галина Терехина е в амнезия. Другите й две дъщери бяха твърде малки преди шест години, за да знаят нещо за познатите на майка си, а за момченцето да не говорим. Така че остава само Ира ако знае нещо.
— Стасов, няма да се справя без теб — жално се оплака Настя. — Твоето момиче е толкова саможиво и дръпнато, че едва ли ще поиска да разговаря с мен. Единствената ми надежда е в тебе.
Обаче Владислав не оправда тая надежда. При разговора им Ира старателно се мъчеше да си спомни познатите на майка си и баща си, но така и не можа да се сети сред тях да е имало някоя си Екатерина Венедиктовна Анисковец. Разбира се, Стасов записа имената на всички други от обкръжението на Терехини, за които успя да си спомни девойката.
— Опитай се да поработиш с тях — посъветва той Настя. — Може някой да познава твоята старица.
Съветът беше добър. Но трябваше и да се изпълни…
Срещите с хората, които някога бяха общували със семейство Терехини, оставиха у Настя тежко и мъчително впечатление. Тя не можеше да си обясни как е могло така да се стекат обстоятелствата, че четиринайсетгодишното момиче да остане съвсем само в живота и да не се намери нито един от възрастните, който да му бъде опора.
Първите, които посочи Ира, бяха съпрузите Боженок, живели някога с Терехини в една сграда, преди те да се преместят в Соколники. Съпругата се оказа кавгаджийка, готова да се разкрещи на събеседника си по всякакъв повод, при това го правеше не от злоба, а като защитна реакция към онова, което не разбираше. И понеже си беше неинтелигентна по природа, пък и необразована, Боженок разбираше толкова малко неща, че крещеше, кажи-речи, от сутрин до вечер. При това страхът й, че няма да се ориентира при дадена ситуация и ще се окаже измамена, я караше да започва всяко изречение с отрицание. Съпругът, напротив, говореше малко и тихо, и си живееше без особени проблеми, уютно скрит зад шумния кавгаджийски тон на жена си, който парираше евентуалните врагове.
— С Галя дружахме преди още да се омъжи. След това постепенно се отчуждихме. Мисля си, че взе нещо да превърта.
— В какво се изразяваше това? — заинтересовано попита Настя.
— Ми че тя направо се побърка — махна с ръка жената. — Взе да вярва в Бога, все ломотеше нещо за някакъв месия.
— Нима религиозността е признак на лудост? — учуди се Настя.
— А сигурно не е. Вие кво си мислите? — тутакси повиши тон съпругата. — Той мъжът й така й влияеше. И той ходеше по черкви. Съвсем й замъти главата.
— Да ви е говорила някога за Екатерина Венедиктовна Анисковец?
— Не. Никога. А тя коя е?
— Доколкото знам, тази жена е познавала Галина и когато се случило нещастието, казала: „Знаех си, че тази история няма да завърши добре.“ Как мислите, какво може да означават тези думи?
— Не, а вие как мислите? Ми то се знае, нейната набожност. Сигурна съм, че това е причината да се побърка, затова осакати и децата си.
— Не сте ли виждали Галина след нещастието?
— Не, а защо? — отговори жената на въпроса с въпрос.
— Нали сте били приятелки, години наред сте живели в една сграда. Нима дори не сте се заинтересували какво е станало с най-голямата й дъщеря, Ира?
— Не, ама вие разсъждавате много интересно! — Тя отново повиши тон. — Ние кво, да не сме длъжни да я приберем? Две деца имаме.
— Не става дума за това. Ира е била взета в интернат, но след нещастието и смъртта на баща си е останала съвсем сама. Никога ли не сте си помисляли, че детето на вашите приятели има нужда от помощ?
— Не, ама човек като ви слуша, излиза, че ние сме виновни за всичко. Да не би ние да сме метнали децата през прозореца?