— Зоенка, довечера заминавам в командировка. Надявам се, не за дълго. Можеш ли да ми обещаеш, че няма да направиш някоя глупост, докато ме няма? Разбира се, аз не мога да влияя върху решенията ти, ти си пълнолетна жена и сама си господарка на себе си, сама се разпореждаш с живота си, но аз те моля само за едно: каквото и да решиш, недей да предприемаш нищо, докато не се върна. Обещаваш ли?
— Добре, Саша. Ще изчакам, докато си дойдеш. Макар че, Бог ми е свидетел, не разбирам какво може да се промени през това време. Онова, което ми разказа, ще си остане истина и след седмица, и след месец. И нищо повече не може да се направи.
— Да, права си, фактите ще си останат същите, но може да се промени твоето отношение към тях. А сега ще те помоля за нещо. Ето ти един адрес — той подаде на Зоя листче от бележник. — Там живее голямата дъщеря на Волохов, Ира Терехина. Запознай се с нея и виж как живее тя. Виж какъв човек е. Виж колко й е трудно и как храбро се бори с живота. Според твоята порочна логика тя също е изкуствен човек, който няма право да съществува. Погледни я внимателно, Зоенка, и ако в сърцето ти не трепне жалост и съчувствие към нея, значи аз изобщо не съм прав. Ако, гледайки Ира, ти не осъзнаеш, че и тя е човек като тебе и мене, като всички нас, значи действително не бива да раждаш това дете. И аз повече няма нито да те убеждавам, нито да настоявам да запазиш живота му. Ще направиш ли онова, за което те моля?
— Добре, Саша — послушно повтори тя, — ще се запозная с нея, щом искаш. Само не ми се сърди, моля те, и бездруго се чувствам толкова виновна.
Ташков отиде и я прегърна, като нежно докосна с устни косата й, която приятно лъхаше на шампоан и някакъв парфюм.
— Но защо говориш така, Зоя. Ти не си виновна за нищо, просто така са се стекли обстоятелствата. И помни, че каквото и да се случи, винаги можеш да разчиташ на мен. Винаги. Разбра ли?
— Благодаря ти, Саша — каза тя, преглъщайки сълзите си.
Ташков не пристигна сам в Лвов. Тъй като ставаше въпрос за групировка, която със сигурност бе свързана с тайнствения Аякс, заедно с него за Украйна заминаха още двама души. Лвовските оперативници им показаха плана на местността, където беше разположена сградата на бившия дом за сираци.
— Или трябва да се действа по официален път, с множество спънки, загуба на време и гарантирано изтичане на информация, или да се превземе чрез военна акция със сигурна загуба на хора от личния състав — стигнаха до извода оперативниците след тричасово съвещание.
Разбира се, този извод не беше никак окуражителен.
— Има още едно обстоятелство — каза Ташков. — Дори да заплануваме акцията така, че загубите да са минимални, няма да постигнем кой знае какво. Да, ще освободим момичето и ще арестуваме обитателите на сградата, а после? Аякс със сигурност не е сред тях. И никога вече няма да го открием, както и останалите членове на групата. Наивно е да се надяваме, че арестуваните ще ни дадат информация за останалите. Хората, възпитани в ислямски дух, са приучени да не изпитват страх от смъртта и да я посрещат спокойно. Надали ще ни се удаде да ги сплашим така, че да се решат на предателство. Известно ми е, че в групата има и хора, които работят само за пари, но те са твърде малко. Основната част се борят за идеята и ние ще трябва да се съобразим с този факт. А в случай че успеем да изгоним обитателите на сградата по мирен и легален път, те непременно ще ни заведат при Аякс и при другите, за които може би още не знаем.
Разбира се, Ташков хитруваше. Той вече бе почти сигурен кой е Аякс. На съвещанието при полковник Гордеев неговата сътрудничка Каменска изложи фактите твърде убедително и логично. Но в момента Ташков мислеше за друго. Мислеше си за онези момчета от специалните части, които ще бъдат изпратени в планината, за да превземат сградата. Ако там действително има силна охрана, загубите няма да са малко. И защо? За какво трябва да жертват живота си тия момчета? Той от доста дълго време се занимаваше с оперативна работа и добре знаеше, че никой не щади живота на бойците от спецчастите, всичко друго са само красиви думи. Щом стане нещо, тутакси ги изпращат в акция, без дори да си направят труда предварително да я подготвят, без дори да се замислят няма ли възможност проблемът да бъде решен и без тях. Смятат тези момчета за пушечно месо, което може да не се щади. И защо всъщност да ги щадят? Такава им е работата. Прякото им задължение е да рискуват живота си, за това получават заплата. Само през последните две години Ташков бе погребал петима свои приятели, които служеха в специалните части. Ето защо сега смяташе, че ако може да се направи нещо, за да се запази живота дори само на един човек, той е длъжен да го направи. Никой не мисли за тези момчета, никой не скъпи живота им и няма кой да ги защити.