— Какво предлагаш? — попита го началникът на лвовското управление. — Имаш ли някакъв план?
— Трябва да помисля.
— Но да не е дълго — предупреди го полковник Фетисов, който бе пристигнал с него от Москва. — Нямаме никакво време. Нали каза, че държат там някакво момиче. Не дай боже да му се случи нещо лошо.
— Не би трябвало. Ако Волохов казва истината, момичето им е необходимо за някакви изследвания и за още нещо. Засега не ми е ясно какво е това „нещо“, но със сигурност то съществува. Неслучайно изпратиха човек в Москва първо да вземе медицинския картон на Наташа, после една книга, Наташа им трябва жива, поне засега. Няма да полагат такива усилия, че да й доставят редки книги, ако са я отписали от сметката.
— Може би си прав — замислено каза местният началник, — но все пак е добре да действаме по-бързо.
След съвещанието Ташков тръгна да се поразходи из града. От време на време се спираше пред таблата, на които бяха закачени разтворени вестници, и се опитваше да ги чете. Не знаеше украински, но все пак успяваше да разбере по нещичко. Изчитайки с усилие познатите и непознатите думи, той се увери, че все пак е възможно да се долови смисълът, и започна да разучава местния печат малко по-внимателно. Накрая намери онова, което търсеше: статия за благотворителната фондация „Шчастливе дитинство“, което в превод означаваше „Щастливо детство“. В края на статията беше посочен адресът на фондацията и банковата й сметка.
Фондацията се намираше в малка уютна къщичка с градина на улица „Иван Франко“. Ташков се подготви психически, че ще му се наложи дълго и упорито да си пробива път до директора на фондацията, но за негова изненада всичко стана лесно и бързо. Тук не срещна нито един мъж, имаше само жени. А всеизвестно е, че на жените е чужда характерната мъжка нагласа „дръж и не пускай“. Всички говореха на украински, но Ташков ги разбираше.
Директор на фондацията също беше жена, лицето й се стори на Ташков някак познато. Беше сигурен, че е виждал по-рано тези гъсти и извити вежди над леко дръпнатите котешки очи, тази гладко опъната назад коса и пълните красиво очертани устни. Нима се познаваха? Би било невероятен късмет.
— Имам чувството, че сме се срещали с вас — колкото се може по-обаятелно й се усмихна Ташков. — Спомняте ли си?
— Грешите — строго отговори директорката на фондацията.
— Но вашето лице ми е познато.
— Нищо чудно — леко се усмихна тя, — все пак ми е приятно, че още си спомнят за мен, макар отдавна да не играя във филми.
Във филми. По дяволите, та това е Жана Дорошенко, прочутата артистка, която преди време стана много известна с един нашумял телевизионен сериал на историческа тема.
— Не очаквах да ви видя тук — призна Ташков. — Ако ми бяха казали, че Жана Дорошенко се е заела с благотворителност, по-скоро бих си помислил, че сте създали фонд за подпомагане на артисти, театри или нещо от този род.
— Аз не подпомагам нито артисти, нито театри, а злочести деца. Това не би трябвало да ви учудва. На повечето хора съм позната от телевизионните филми, а всъщност аз работих цял живот в тукашния детски театър, в Лвов. Често изнасяхме благотворителни спектакли за сираци, за дечицата от сиропиталищата и интернатите, за децата инвалиди. Така че с проблемите на нещастното детство — тя тъжно се усмихна — съм много добре запозната. А когато тези благотворителни спектакли започнаха все повече и повече да намаляват, аз си зададох въпроса: нима злочестите деца у нас вече са по-малко? Нима тук вече няма деца, които имат нужда от нашето изкуство, но които не могат да си купят билет за театър? Сам можете да си отговорите на тези въпроси. Оказа се, че злочестите деца са много, както и преди, но те изведнъж са станали никому ненужни. Държавата не намира средства за тях. Това е всичко. Но то е само лирическо отклонение. А вие всъщност за какво сте дошли?
— Бих искал да поговоря с вас за детския дом в Карпатите, недалече от Косов.
— Знам го — кимна Дорошенко, — има такъв дом, по-точно имаше. Набутаха децата където им падне, а всички жители от селището останаха без работа. Защото целият персонал на сиропиталището се състоеше главно от местни хора — възпитатели, лекари, готвачи, чистачки и всички останали работници. Не мога да си представя от какво живеят те сега, там не е развито никакво производство, няма къде да си изкарват хляба. Очевидно продават плодове от градините си или се занимават с контрабанда, нали границата е наблизо. И какво искате да ми кажете за този детски дом?