Ташков най-въодушевено лъжеше и не можеше да се начуди на своята изобретателност: откъде му хрумваха всички тези доводи? Той също бе изучавал в училище нетленните произведения на класика на съветската литература и от тези повести и романи му бе останало единствено неприятното усещане за прикриване и лустросване на съветската действителност. В тях не виждаше особено чувство за справедливост и обич към децата. Нещо повече, този „глашатай на справедливостта и щастливото детство“ навремето не се бе спрял пред нищо, докато не разведе една жена и не се ожени за нея — жена, изоставила единственото си дете. Всъщност това вече не беше важно. Важното беше, че Ташков разбра що за човек е Жана Петровна Дорошенко, усети я, възприе начина й на мислене и сега знаеше точно как да й говори, за да постигне целта си.
— Бих искал името ми да не става обществено достояние. Не зная как е тук, но у нас в Русия е много опасно да показваш, колко си богат. Ако се разбере, че съм дал толкова средства за благотворителност, няма да се отърва от най-различни мръсници и изнудвачи, които ще смятат, че съм предоставил на детския дом само една малка част от парите, а другото съм скрил. На никого не бих могъл да докажа, че съм дал всичко до копейка, просто няма да ми повярват.
— Естествено — кимна Дорошенко, — щом такова е желанието ви…
Ташков разбра, че е сломил нейната резервираност, породена от съвсем обяснимото недоверие към такъв благодетел. По-нататък нещата ще тръгнат по-бързо и лесно.
Първото, което видя Мирон, когато влезе сутринта в стаята на Наташа, бяха трите брошури с превода на Дюроа. Това беше удар под пояса. Нима отново сгрешиха нещо? Замисълът им и този път се провали, бандитите успяха да намерят и да донесат монографията, без да ги усети милицията.
Наташа полагаше всички усилия да остане спокойна, но Мирон виждаше, че едва сдържа сълзите си. Очевидно и тя бе разбрала, че хитрият им план не бе успял.
— Оо, виждам, че вече са ти донесли „Съвременни основи на логическия анализ“ — каза той високо и колкото се може по-бодро, макар че и на него му заседна буца в гърлото. — Браво, много хубаво. Започна ли вече да я четеш?
— Не още — едва чуто отговори девойката. — Току-що я донесоха, преди десетина минути.
— Първо ще трябва да я прочетеш най-внимателно. И гледай всичко да ти е ясно. Ако усетиш, че не разбираш нещо, питай ме веднага, в никакъв случай не бива да минаваш към следващата теорема, ако не си усвоила предишната. Хайде, почвай, а аз ще порешавам задачки на компютъра.
— Мирон, наистина ли съм толкова тъпа? Мислех си, че разбирам всичко толкова добре, а ти казваш, че не е така.
— Не пресилвай нещата, Наташа — сухо отговори той. — Не съм казвал подобно нещо. Просто обърнах внимание, че си заучила много от теоремите, без да вникваш задълбочено в тях. Зубраческият подход би бил нещо нормално, ако трябваше да вземаш изпит по математика за трети курс в института. Но ние с теб не се занимаваме с вузовска математика, нито с учебникарска, а с истинска наука, с голямата наука, разбираш ли? А ти имаш всички способности за това. В голямата наука обаче зубрачеството е недопустимо. Когато прочетеш доказателството на дадена теорема, ти би трябвало с учудване да си кажеш: „Ами да, точно така е, другояче не може да се направи.“ Но докато си казваш: „Ще го запомня и ще знам, че е така“, нищо няма да постигнеш. Именно затова е и монографията на Дюроа — да ти помогне да видиш сложните неща под друг ъгъл, да ти даде нова логика и да те улесни в усвояването на материала.
В стаята настъпи тишина, нарушавана само от лекото прошумоляване на прелистваните страници и мекото потракване на клавишите. След известно време Наташа вдигна глава.
— Мирон…
— Да? Нещо неясно ли?
— Не, но текстът е много блед и трудно се чете. Ако обичаш, придвижи ме по-близо до прозореца.
Мирон едва сдържа усмивката си. Разбира се, монографията на Дюроа е особено полезна книга, но Наташа изобщо няма нужда от нея, отдавна бе усвоила всичко, и при това блестящо. Налагаше се обаче тя да се преструва на старателна, след като той с толкова маневри успя да внуши на Василий, че книгата спешно трябва да се намери. Е, намери му я — сега бъди така любезен да я използваш в интерес на общото дело и да покажеш добре необикновените способности на момичето. А Наташа търпеливо я чете, но знае какво трябва да прави. С молбата си да я придвижи на по-светло целеше да му подскаже, че иска да седне до него пред компютъра. Браво, точно така.