Мирон я премести до себе си и бързо набра следния текст:
„Не се тревожи, още не всичко е загубено. Трябва да поизчакаме. Може би замисълът ни е успял.“
Наташа изглеждаше съвсем погълната от четенето.
— Не разбрах — неочаквано се обади тя, — колко итерации5 трябва да се направят?
Мирон надникна в книгата и бързо прочете пасажа, който му сочеше девойката. В него изобщо не се споменаваше за итерации. Но той разбра въпроса й: „Колко трябва да чакаме?“, и бързо набра отговора:
„Мисля, че три-четири дни. През това време трябва да измислим следващия ход, ако се изясни, че нищо не е станало. Само не падай духом. Ще се измъкнем оттук, обещавам ти.“
А на глас каза:
— Прочети внимателно предната теорема, там всичко е казано.
След известно време Наташа затвори брошурата с превода.
— Моля те, изпитай ме. Мисля, че сега вече всичко разбрах. Но ти беше прав, след онова, което прочетох, доказателствата ми изглеждат съвсем различно.
— Колко прочете?
— Цялата първа глава.
Мирон отвори сборника.
— Ще решиш задачи триста и шейсета и триста седемдесет и осма.
Той се поотмести, за да е по-удобно на Наташа да работи с клавиатурата. Тъй като девойката използваше всяка свободна минута, за да се упражнява, сега думите на екрана се появяваха много по-бързо и почти без грешки.
„Струва ми се, че просто ме утешаваш. Сигурно става нещо страшно. Трябва да умра, нали? А ти? Какво ще стане с теб? Недей да мислиш, че ме е страх чак толкова. Най-страшно е, когато те боли, а аз съм изтърпяла толкова болки през последните години, че вече не се страхувам от нищо. Едва ли ще боли по-силно. А когато вече не боли, значи няма страшно.“
— Не — рязко възкликна Мирон, изтръпнал при тези думи на екрана, — не е вярно. Изобщо не е така. Грешно започваш. Върни се отначало.
Той щракна с „мишката“ и заличи ужасните редове. Наташа се извърна към прозореца и се замисли. Ако в стаята имаше камера, наблюдателят би останал с впечатлението, че девойката разсъждава по какъв друг начин би могла да реши задачата. Мирон бегло погледна ръцете си, усетил, че треперят, и видя, че те не само трепереха, а направо се тресяха като ръце на алкохолик след голям запой. Бързо ги мушна между коленете си, като се прегърби и се престори на дълбоко замислен. Разбира се, че е така. Тя трябваше да умре, той — също. Оттук няма да излязат живи. Охраната е твърде засилена, за да хранят някаква надежда, че онова, което се върши тук, е съвсем невинно. Добри работодатели. Как не. Ще дойдат, ще видят талантливата девойка, ще поговорят с лекаря… И после какво? Ще върнат Наташа обратно в Москва, в болницата, където е тъпкано с ченгета, които ще вземат да я разпитват къде е била, при кого и защо. Не става. Може би ще я откарат на някое друго място или пък ще трябва да я убият, за да й затворят устата завинаги. А разправата с него ще бъде още по-кратка, това вече е ясно.
Наташа отново се обърна към компютъра, сложи ръце на клавиатурата и започна да набира.
„Недей да ме утешаваш, всичко разбирам. Не се бой, няма да изпадна в паника. Благодаря ти за грижите и за всичко, което направи да ме измъкнеш оттук. Ти не си виновен, че нищо не излезе. Обичам те. Искам да го знаеш.“
Сърцето му се сви от състрадание към безпомощната девойка, която бе живяла на този свят толкова малко, а и годините на съзнателния й живот са били толкова безрадостни. Наистина е права, нито един от опитите му не излезе сполучлив и той вече трябва да се примири, да не храни повече напразни илюзии. Мюсюлманите са жестоки хора и кой знае каква мъчителна смърт ще измислят за тях, ако решат да ги накажат за неподчинение и за жалките им опити да се спасят. А ако се престориш, че не разбираш нищо, все пак можеш да се надяваш на по-лека смърт. Куршум в тила и край. И щом като им оставаше толкова кратък срок, нека поне създаде малко щастие на това нещастно момиче.
„И аз те обичам.“
— Така вече е по-вярно — каза той, като се престори, че нанася корекции в нейното решение.
„Значи наистина трябва да умра. Иначе не би ме излъгал. Невъзможно е да ме обичаш, та аз съм инвалид и никога няма да се оправя. Недей да ме съжаляваш. Аз просто те обичам и това е всичко.“
— Сега вече всичко е вярно, сигурна съм — неочаквано високо каза Наташа. — Може ли да започвам втората глава?