— Да — с потрепващ глас отговори Мирон, — сега всичко е вярно.
Девойката отново отвори монографията и Мирон с ужас видя, че по страниците капят сълзи. Наташа седеше неподвижно, без да издава нито звук, а прозрачните едри сълзи продължаваха да се стичат по бледите й безкръвни бузи. Изведнъж огромна, разкъсваща сърцето вълна от жалост се надигна у него и удави всичките му съмнения и трезви доводи, запълни онази пропаст, която стоеше между него, двайсет и две годишния мюсюлманин, и неизлечимо болната седемнайсетгодишна рускиня. Той нямаше да я изостави, не можеше да я изостави. Или и двамата ще се спасят, или и двамата ще умрат. Но ще останат заедно докрай.
На другия ден след разговора с Ташков Зоя Смирягина отиде на адреса, който й бе оставил. Вратата й отвори млад симпатичен момък.
— Кого търсите?
— Ирина.
— Тя е на работа.
— На работа ли? Но днес е неделя — обърка се Зоя.
— Ами тя работи всеки ден, без почивка.
— Бихте ли ми казали къде мога да я намеря?
— Тя е на съседната улица, мие стълбището на шестнайсететажния блок.
— Благодаря ви — измънка Зоя.
Младата жена лесно откри блока, защото всички останали бяха или на девет, или на дванайсет етажа. Приближи се до входа и през широката остъклена врата видя едно слабичко грозно момиче, което миеше пода в преддверието. Навън, точно срещу входа, имаше пейка и Зоя седна на нея така, че да може да наблюдава момичето. В блока непрекъснато влизаха хора и минаваха с мръсните си обувки по току-що измитата мозайка, като оставяха кални следи, а Ира тутакси се захващаше да измие отново мястото, което допреди малко блестеше от чистота. От време на време се изправяше и бършеше с лакът лицето си. Отначало Зоя си помисли, че тя бърше потта от челото и бузите си, но по-късно разбра, че това са сълзи.
Ира приключи с миенето, отнесе нанякъде кофата и бърсалката, след което излезе от сградата. Зоя понечи да я заговори, но се отказа, просто тръгна след нея. Видя, че девойката влиза в сградата, където преди малко я бе потърсила. Сега вече ще си бъде вкъщи, реши младата жена, след известно време ще може да се качи при нея. Очевидно Ира е разстроена от нещо, постоянно плаче, така че не биваше да я безпокои сега, току-що се е прибрала от работа, нека малко си отдъхне, да пийне чай и да се успокои. Обаче доста скоро Ира пак излезе и се отправи по улицата, водеща към битака. Без да си обясни защо, Зоя тръгна след нея. След половин час й стана ясно с какво се занимава Ира Терехина на битака. Зоя намери една свободна пейка недалече от павилиона „Горещи закуски“, откъдето Ира вземаше сандвичи и напитки, за да ги разнася из пазара. Седна и зачака. Наложи се да чака до четири часа, когато пазарът започна да се поизпразва. Най-сетне видя, че Ира се отправя към изхода.
— Извинете, вие се казвате Ира, нали? — застигна я младата жена.
— Е, та? — не особено учтиво отговори тя. — Какво искате?
— Да си поговорим.
— За какво?
— За вас. И за мен. И за Валерии Василиевич Волохов.
Лицето на Ира изведнъж се промени, агресивният израз изчезна и отстъпи място на съчувствие.
— Вие сте негова жена, така ли?
— Не. Но нека да отидем другаде, тук има много хора.
— Хайде — изкомандва Ира и ловко я поведе през тълпата, която все още беше доста гъста. — Наблизо има едно място, където можем да поседнем.
Отидоха на железопътната гара. Тук наистина имаше много пейки, но всички бяха заети от хора с багаж, които чакаха електричката.
— Вие не гледайте, че има толкова народ, ей сега ще дойде влакът и перонът ще се опразни. Влаковете минават начесто, през десетина-петнайсет минути.
И наистина иззад завоя на железопътната линия отначало се чу свирка и после се показа влакът, който след секунди спря на гарата. Междувременно хората на перона се засуетиха и грабнали чантите и торбите си, се втурнаха към разтворените врати. Пейките се освободиха и сега Ира и Зоя можеха да си избират къде да седнат.
— Да идем на оная, там е сянка — предложи Ира, като посочи пейката до едно дърво. Всъщност дървото беше извън перона, но беше толкова високо и криво, че клоните му провисваха над пейката, засланяйки я от палещото слънце.
Седнаха, но Зоя изведнъж изгуби кураж и вече не знаеше как да подхване разговора и дали изобщо има смисъл от него. Какво може да каже на това момиче, за какво да го пита? Но Ира първа наруши неловкото мълчание:
— Сигурно вече знаете всичко за Волохов?
— Да — кратко отговори Зоя.
— И че ми е баща?
— Да, казаха ми. Ира…