Седнала до краката на господаря си овчарката се опитваше да улови погледа му, но той сякаш беше забравил за нея. Пак натискаше копчетата по черната кутийка.
— Ако до три дни експертите не пристигнат, отървете се от стоката, не можем повече да я държим. След това ще започнат да ни изпращат гости, трябва да се освободи място за тях и да се осигури конфиденциалност. Какво? Все ми е тая, това не е моя работа. Разбира се, с максималната акуратност. Синът? За него няма да имаме проблеми, полковникът е наясно с нещата. Да, много естествено, и него. Довиждане.
— Не ми се сърди, мойто момиче, — гальовно нареждаше той, докато парченцата „Чапи“ с приятен шум се сипеха в купичката, — прегладня, нали? Не те храни господарят, а? Ох, колко е лош, колко е лош, забрави той своето момиче, все се занимава с други работи. Хайде, хубавице. Да ти е сладко.
Грета долавяше всяка интонация в гласа на господаря и сега със задоволство установи, че преди малко той не й беше дал храна не защото тя е направила някаква беля и е виновна. Това беше най-важното. Законите на кучешката преданост диктуваха да не се нарушава волята на господаря. Грета вдигна към Аякс очи, пълни с нямо обожание, и го близна по ръката.
Както знаем, Александър Ташков от малък беше разбрал каква власт и сила притежават парите, макар че така и не можа да усвои механизма на тяхното приложение, просто приемаше този факт за даденост. Знаеше, че твърде много престъпления се извършват именно за пари дори ако рискът от разобличаване с произтичащите от това неприятни последици е извънредно голям. В деветдесет и девет случая от сто жаждата за пари превъзмогва всеки страх.
Той трезво преценяваше ситуацията с анулирането на договора за аренда и знаеше, че ако е бил осигурен чрез големи подкупи, лицата, от които зависят всички бюрократични въртели, няма да се откажат лесно от своите задължения към арендаторите. Ако разполагаха с достатъчно време, можеше със съдействието на фондация „Щастливо детство“ да бъде организирана мощна кампания в местните масмедии, да бъде мобилизирано общественото мнение, след което да се отиде при отговорните лица, те да бъдат сплашени и да им се предяви иск за предсрочно анулиране на договора, като бъде изразена готовност да се заплатят всякакви неустойки, защото интересите на децата сираци са по-важни от всичко. Дори можеха да се направят постъпки договорът да бъде обявен за недействителен. При такава силна вълна от недоволство чиновниците, от които зависи съдбата на договора, просто вече няма как да се съпротивляват, нито да търсят аргументи в защита на арендаторите. Но за всичко това са нужни не по-малко от четири-пет месеца. А Ташков не разполагаше с толкова време.
Единственият начин да се преодолее съпротивата на онези, от които зависи бързото уреждане на нещата, беше да им се даде още по-голям рушвет от получения преди. Разбира се, рушветът е осъдително действие, няма спор. Но Ташков и не спореше, просто го плати с парите от наследството, оставено от класика на съветската литература Михаил Фьодорович Богатов. И естествено, не го направи лично и директно, всичко беше подобаващо украсено и дори някак интелигентно, същевременно обаче бе извършено с необходимата категоричност, за да не хрумне на рушветчиите да въртят номера и да играят двойна игра. Така че те останаха с впечатление, че са попаднали в ръцете на още по-силни мафиоти, които знаят всичко за тях и ще ги открият навсякъде, ако проявят некоректност, и които имат намерение да си разчистват някакви сметки с арендаторите.
Най-много ги уплаши изискването да отидат официално в сградата на бившия детски дом и да уведомят арендаторите, че спешно трябва да освободят всички помещения. Едно е да уредиш формалностите в кабинета си и да осигуриш всички необходими подписи, а съвсем друго — да се изправиш лице в лице с онези, от които си взел пари и които, меко казано, си изиграл от алчност за по-голяма сума. Не ще и дума, че това мероприятие не беше от най-приятните.
Още пари отидоха за организирането на демонстрация. Събраха всички жители от околните селища, връчиха им плакати, на които пишеше „Детският дом е за сираците!“, „Вън окупаторите от детския дом“, и им обясниха какво и как трябва да се прави. Демонстрантите трябваше да осигурят морална подкрепа на официалните лица и да послужат за жив аргумент в полза на скорошното анулиране на договора.
— Не искахме да ви безпокоим предварително, надявахме се, че всичко ще остане само на думи — говореше на Василий един от представителите на местната администрация. — Но виждате как се обърнаха нещата. И не съм в състояние да направя нищо, защото договорът за аренда беше сключен в нарушение на закона и заобикаляше установения ред, сами го знаете. Ние имахме право да дадем сградата под наем само за кратък срок, и то при условие, че ще бъде освободена незабавно още щом се появи възможност за финансиране на това детско учреждение. Отстъпихме от нормативната уредба и сключихме с вас договор за три години, тъй като бяхме сигурни, че за това време едва ли ще се намерят пари за сиропиталището. Пари обаче се намериха. Ние и без това вече си имаме големи неприятности заради тригодишния срок на договора. Повярвайте, направихме всичко възможно, за да защитим вашите интереси, но уви, напразно.