Никога досега на Василий Игнатиевич не му се беше случвало да прекара нощ като тази. Виковете навън не спряха до разсъмване и към изгрев-слънце нервите му бяха опънати до скъсване. Пръв опра пешкира Мирон. Той също бе прекарал безсънна нощ и без да разбира какво става, в шест сутринта помоли пазача от втория етаж да го заведе при Василий.
— Ти какво се шляеш? — кресна му Василий. — Не можеш ли да си седиш на задника?
— Какво става, Василий Игнатиевич? Кои са тези хора? Какво искат? — разтревожено попита момъкът.
— Това теб не те засяга! Не си пъхай носа, където не ти е работа. Ти трябва да се занимаваш с малката, ясно! Разкарай се оттук!
Към пладне напрежението достигна своя апогей. Беше страшна жега и трите дузини едри и яки мъже, които при нормални условия трябваше да стоят на открито и да охраняват сградата, сега седяха затворени вътре, изтормозени от безделието и задухата. Най-лошо от всичко беше, че храната им свършваше. Обикновено ходеха за продукти до Кути, Косов или Заболотов, а понякога изпращаха камионетката в Коломия и се запасяваха за цяла седмица. Месо пазаруваха от свои доверени хора по селата, които товареха по няколко заклани животни и срещу известна сума не задаваха никакви въпроси и на никого нищо не казваха. Зеленчуци също купуваха на едро, а останалите неща закупуваха на малки партиди от различни места, за да не правят впечатление с големите количества. По график вчера трябваше да изпратят колите за продукти, но не успяха. И сега изобщо не беше ясно как да се справят с положението. Дори да убедят демонстрантите, че трябва да се докара храна, на връщане те непременно ще проверят какво има в колата и ще бъдат много учудени при вида на подобни количества продукти. Явно че са много за четирима души дори за цял месец. Ще трябва да се търси някакъв друг изход. Но какъв? Не можеш да нахраниш петдесет мъжаги с празни приказки, те искат месо и хляб най-малкото.
Към четири следобед се чу вой на милиционерска сирена. Тълпата бавно стори път на един микробус с буркан на покрива. Той спря точно пред вратата и от него енергично изскочиха двама автоматчици, а след тях, пъшкайки, тромаво слезе едър шкембест мъж с милиционерска униформа и пагони на майор. Над тълпата тутакси се вдигнаха нови плакати, на които Василий прочете: „Долу продажната власт!“, „Долу милицията, която живее от труда на данъкоплатците и защитава бандитите“. Очевидно тези плакати бяха взети като резерва, в случай че милицията се застъпи за арендаторите. „Предвидливи копелдаци“ — злобно прошепна Василий. Дебелият милиционер дълго говори нещо на демонстрантите и един по един плакатите с оскърбителни нападки изчезнаха.
Представителят на властта лениво се огледа наоколо и направи няколко крачки към вратата.
— Пуснете го — нареди Василий на охраната.
Крилата на чугунената врата бавно се плъзнаха настрани и дебелият майор, клатушкайки се, закрачи към сградата, а след него потегли микробусът. Василий слезе да посрещне представителя на властта.
— Лошо, панове — без предисловия започна майорът, обръщайки се към Василий на забавна смесица от украински и руски. — Треба да освободите будинок.
— Дадоха ни една седмица да си организираме напускането — възрази Василий. — След седмица няма да сме вече тук, бъдете спокоен.
— Да, ама аз не можу толки да чакам. Виждате що се роби наоколо? Мени главоболия не треба. Збирайте си багажа и напускайте.
Майорът беше уморен и потен, със зачервено, лъснало от мазнина лице, говореше бавно и авторитетно, без дори за секунда да се усъмни в своята правота. Той не иска демонстрации на подведомствения си участък. Всичко се случва, а после той да отговаря и да се разправя с началството. Ами ако възникнат масови безредици? Не му трябват усложнения, районът тук е тих и спокоен. Не дай бог се случило нещастие, може и да го уволнят, а още не е дослужил до пенсия. Така че пановете да забравят за седмицата, която им е подарил с щедра ръка някакъв си чиновник, и да бъдат любезни да се изметат от незаконно заетия будинок, ще рече, от сградата.
Недослужил до пенсия… Внезапно Василий бе осенен от мисълта, че това е единственият им шанс. Ненапразно майорът с такава искрена и неприкрита завист поглежда към златния му „Ролекс“ на ръката. Явно е алчен и озлобен от собствената си бедност.
— Заповядайте да обядвате с нас, каквото дал Господ, господин майор — с гостоприемна усмивка го покани Василий. — Моля, не ни отказвайте.