Дебелият червенобузест майор прие поканата с явно удоволствие. С апетит изгълта борша, дори помоли за допълнително, а на овнешкото задушено се нахвърли така лакомо, сякаш дни наред го бяха държали гладен. Опита се наистина да откаже водката, но по хищния блясък в малките му очички, които тутакси станаха мазни при вида на извадената от хладилника бутилка израелска водка, Василий разбра, че той няма дълго да се съпротивлява. Така и стана.
Обядваха в стаята на Василий. След овнешкото бяха сервирани палачинки и майорът съвсем се размекна. Василий си помисли, че вече е време да го подхване.
Взе да опипва почвата и да говори с намеци, но дебелият майор се оказа съобразителен, явно мозъкът му още не беше затлъстял.
— Колко? — попита той, без да го доизслуша.
— Колкото кажете. Сам разбирате, че работата е деликатна.
Майорът назова сумата. Василий веднага се съгласи, стори му се напълно приемлива.
— Значи така — майорът обърса с ръка мазните си от палачинките устни, — ще ги извозваме на малки групи, по петима души, повече няма да се поберат в колата. Впрочем може да се качат и повече хора, ако насядат плътно един до друг, обаче стъклата са светли, не са тонирани, а тълпата ще занича в купето, така че вътре не бива да има други хора освен служители на милицията. Ще накараме твоите момчета да седнат на пода между седалките и ще ги покрием с нещо, за да не се виждат отвън. Става ли?
— Разбира се — закима Василий. — Вие най-добре знаете какво трябва да се направи. Къде ще ги откарате?
— На мен ми е безразлично, където кажеш — там ще ги откараме. Само да не е далече, защото няма да успеем. Колко курса трябва да се направят…
— Трябва да ги откарате близо до някоя магистрала, където минават автобусни линии. Оттам вече те сами ще се оправят.
— Добро — кимна майорът. — Веднага почваме.
Той погледна часовника си.
— Значи до магистралата е към четиридесет минути път, обратно пак толкова, общо взето — час и двайсет. Сега е пет и половина. Седем… Осем и половина… Единайсет…
Той пресмяташе колко курса ще направи до полунощ и Василий с тревога очакваше окончателния отговор, сиреч, колкото успеем дотогава, толкова ще прекараме, ама след това, ще ме извиняваш. Майорът обаче продължи сметките си, очевидно беше готов да работи цяла нощ без прекъсване, за да вземе по-скоро парите. Във валута, естествено, а не в карбованци или в рубли.
— Господин майор — притеснено се обади Василий, — имаме едно малко затруднение… Дори не знам как да ви кажа. Сред хората ми има един тежко ранен. Надали ще може да бъде прекаран както вие предлагате. Той е почти парализиран и се придвижва с инвалидна количка.
— Нищо, нищо — Махна с ръка майорът, — няма проблем. Щом е един, ще го извозим. Ще го натоварим при някой от нощните курсове, тогава не се вижда добре. Или не е само той?
— Той, само той — побърза да го увери Василий.
Край. Важното е да се измъкнат оттук, като скрият от хорските очи многобройната охрана и болното момиче. А после Марат ще му види сметката. И на Мирон също. Да не забрави да каже на Марат, че младежът трябва да се държи под контрол и да му се запуши устата преди транспортирането, иначе току-виж започнал да крещи от колата.
— Има ли в сградата резервен изход?
— То се знае. Дори два. Единият е люкът към мазето, през него разтоварвахме продуктите.
— О — оживи се майорът, — това вече е хубаво. Значи ще товарим хората през мазето. Така ще прекараме микробуса, че да не се вижда отстрани. Я да идем да видим какво е положението.
Слязоха на партера, излязоха от сградата и я заобиколиха. Люкът за продукти се намираше в задната й част. Все пак демонстрантите можеха да видят…
— Имаш ли кола? — попита майорът.
— Имам, няколко са.
— Докарай ги тука и ги паркирай в полукръг, да закриеш видимостта.
Десет минути по-късно три коли бяха паркирани наоколо така, че демонстрантите да не виждат как от люка се измъкват хора и се качват в милиционерския микробус. След още десет минути първата партида изселници напусна територията на сградата с микробуса, който бавно потегли през тълпата. Високоговорителят на покрива му изпращя и след миг се чу гласът на дебелия майор. Този път той говореше на чист украински език:
— Шановни панове, молим да запазите спокойствие. Органите на милицията ще следят как се изпълнява решението на съда за изселване на чуждите хора от сградата на детския дом. Аз нося персонална отговорност за вашата безопасност, ето защо моля да не се допускат масови безредици и прочие нарушения. На всеки час и половина-два ще идвам, за да проследя лично как протича изселването. Ще влизам в територията на детския дом, за да контролирам да не се повреди или открадне нещо от неговото имущество. Можете да бъдете напълно спокойни. Още веднъж ви обръщам внимание, че е необходимо да се спазва редът, както и да се вземат мерки за противопожарна безопасност. Не оставяйте горящите огньове без надзор и не ги палете в непосредствена близост с горския масив.