Микробусът излезе от тълпата, рязко набра скорост и изчезна от поглед. Василий с облекчение си отдъхна. Не е балама тоя майор. Май всичко се уреди. Все пак парите са велика сила.
Този ден Мирон не можа да види Наташа. След сутрешния сблъсък с Василий той се върна обратно в стаята си да изчака, докато му донесат закуската, след което да отиде при Наташа, но всичко стана не така, както го очакваше. Пазачът, който му донесе закуската, не си излезе както обикновено, а отиде до прозореца, пусна щората и без да промълви нито дума, се настани в креслото до вратата. Мирон се престори, че не забелязва нищо, спокойно дояде закуската и стана от масата.
— Да тръгваме ли? — въпросително произнесе той.
— Днес занятия няма да има.
— Защо?
— Заповед.
Мирон отдавна беше наясно, че охраната тук е неразговорлива и няма смисъл да задава въпроси, защото и бездруго няма да получи отговор.
— И какво ще правя цял ден?
— Ще седиш тук.
— Заедно с тебе ли? — насмешливо попита момъкът.
— Такава е заповедта.
Мирон се чувстваше неспокоен. Навън ставаше нещо, от вчера около оградата се тълпяха хора и крещяха някакви думи, които дори при най-смело въображение не можеха да се приемат за приветствени и доброжелателни. Опита да се поразсее, да почете или да поспи, но нищо не излизаше, мислите му постоянно се връщаха към тълпата зад оградата. Защо са дошли тия хора? Може би в резултат на опитите им с Наташа да се свържат с Москва? Все пак какво става?
Денят се точеше бавно и почти осезателно болезнено. Както обикновено, Мирон получи обяд и вечеря в стаята си. Настъпи нощта, но пазачът не се помръдна от мястото си, продължаваше мълчаливо да седи до вратата. Мирон също не си легна да спи. А към три след полунощ при тях дойде още един брадат пазач с автомат на гърдите.
— Тръгвай — изкомандва той.
— Къде?
— Без въпроси. Върви след мен.
Седящият до вратата пазач също стана и тръгна зад Мирон. Слязоха на партера и продължиха към дъното на коридора. Когато стигнаха, момъкът видя през отворената, обкована с желязо врата някакви стълби, които водеха надолу. Той уплашено се обърна и срещна непроницаемия поглед на пазача, който го следваше.
— Къде ме водите?
— Продължавай напред. Без въпроси.
Като гледаше в краката си, Мирон заслиза по стъпалата. Водеха го в мазето. Нима това бе краят? Той си даваше сметка, че рано или късно ще се отърват от него, но не мислеше, че всичко ще стане толкова бързо и просто. Кой знае защо си представяше, че отначало с него ще разговаря Василий. Или може би ще го бият… Но не така набързо — ставай и ела в мазето. Момъкът дори беше сигурен, че преди това ще има възможност да се сбогува с Наташа, макар че не можеше да си обясни на какво се базира тази увереност.
Още щом стъпи на пода в мазето, Мирон се озова в яките прегръдки на пазача отзад, който запуши устата му с широка лепенка, а после изви ръцете му зад гърба и здраво ги овърза. Високо на отсрещната стена момъкът видя отворен люк, през който се излизаше навън. Двамата пазачи го сграбчиха подмишници и го повлякоха натам, а през отвора още двама го подхванаха и му помогнаха да се измъкне от мазето и да се качи в микробуса. От изненада и страх той не можеше да се ориентира в ситуацията и затова покорно изпълни заповедта да седне на пода между седалките. Успя само да види шофьора на колата, двама автоматчици и някакъв дебел мъж. И четиримата бяха в милиционерски униформи. После покриха главата му с някакъв голям парцал, който смърдеше на бензин и на още нещо неприятно. От острата миризма очите му взеха да сълзят, а в носа му се появи щипане.
— Ще седите тихо — чу Мирон нечий глас над себе си, — няма да мърдате, да приказвате и изобщо да вдигате шум.
През парцала момъкът нищо не можеше да види, но по звуците наоколо се досети, че и между другите седалки са насядали още хора. Накрая вратата на микробуса се хлопна и двигателят забръмча.
Отначало се движеха много бавно, после скоростта рязко се увеличи, колата започна да се друса по неравния път, при което Мирон постоянно си удряше главата в нещо остро и метално. От неудобната поза ръцете и краката му взеха да изтръпват, заболя го цялото тяло. Откъм шофьора се чуваха откъслечни думи, но от разговора нищо не можеше да се разбере. Мирон напрегнато се ослушваше, опитвайки се нещичко да долови.