— Гануся ще ми вдигне скандал, задето не се прибрах тая нощ…
— Стига бе, за такива пари…
— Те ме греят мен, а нея? Трябва да й хвърля някоя лъжа…
— Лесно ще измислиш какво…
Разговорът се водеше за безинтересни неща и за непознати на Мирон хора. Къде може да се наберат най-много гъби, за роднини на Гануся, които тия дни ще ходят на лов за глигани и търсят още ловци, за коварните номера на някой си колега Остапчук, който все си фантазира, че ще завърши службата си не в Ужгород, а поне в Харков или най-добре — в Киев.
Колата плавно забави ход и постепенно спря. Внезапно Мирон усети дори през парцала, че стана по-светло.
— Край, братлета, пристигнахме, слизайте — чу той същия глас, който преди тръгването заповядваше на всички да седят тихо, да не мърдат и да не приказват.
Мирон несръчно се опита да стане, но изтръпналите крака не го държаха, а с ръцете не можеше да си помогне. Изведнъж го обзе почти детинската надежда, че ще го забравят в микробуса, а по-късно някой ще го освободи. Може пък да извади късмет? Момъкът замря в неудобната си поза, сгушил глава между раменете, притаил дъх, за да не мърда вонящият парцал, с който го бяха покрили.
— Излизайте един по един! Оставете оръжието в микробуса! Ръцете на тила! Ще стреляме на месо.
Хванаха ги! Хванаха ги в капан! От радост Мирон понечи да изкрещи, но през здравата лепенка от устата му се разнесе само задавено мучене, което едва ли бе чуто от някого. Сега мисълта, че може да го забравят, му се стори ужасна и го хвърли в паника. Той пое колкото се може по-дълбоко въздух и замуча с всички сили, като клатеше глава и хе мъчеше да привлече нечие внимание. Наблизо се чуха стъпки, някой махна парцала от главата му, подхвана го под мишниците и с едно дръпване го измъкна от тясното пространство между седалките, като го изправи на крака. Мирон се олюля, но мъжът го задържа и го подбутна към вратата на микробуса.
Преди да слезе, момъкът видя, че се намират на авиационна писта, и позна летището, на което беше пристигнал преди две седмици. Цялото пространство наоколо бе ярко осветено, пред микробуса стояха въоръжени мъже с униформи на специалните части. Онези, които слизаха от колата, веднага бяха отвеждани в самолета отсреща. И всички вече бяха с белезници.
Към него се приближи среден на ръст мъж с доста оплешивяло теме и сериозни очи. С рязко движение той махна лепенката от устата му и строго попита:
— Име?
— Асланбек Уциев.
— Чеченец ли си?
— Ингуш. Тоест не съвсем… аз…
— Защо си вързан и с лепенка на устата?
— Не знам. Навярно Василий се е страхувал, че ще започна да викам.
— Заложник ли си?
— Не, аз…
— Значи си от охраната? — прекъсна го мъжът.
— Не-не — побърза да отрече Мирон, страхувайки се, че ще го помислят за един от хората на Василий, — аз изобщо не съм от тях. Извикаха ме да занимавам Наташа.
— По какво?
— По математика и физика. Слушайте, Наташа остана там, тя е съвсем беззащитна, инвалид е. Спасете я, моля ви.
— Ще се оправим — кратко отговори мъжът. — Иля, качи го на петдесет-седемнайсет.
Развързаха ръцете на Мирон и тутакси на китките му щракнаха белезници. Прекараха го покрай самолета, на който отвеждаха пазачите, пристигнали заедно с него. Малко по-нататък имаше друг самолет, пак такава малка „щайга“, на чийто борд бе изписан номер 5017. Когато се качи и влезе в салона, момъкът съгледа дебелия милиционер от микробуса. След малко се качи и мъжът с пооплешивялата глава.
— Е, какво, Петрович, готов ли си да тръгваш? — попита той.
Дебелият милиционер свали от главата си фуражката и обърса с кърпа мокрото си чело.
— Ей сега, Сашко, остави ме пет минутки да си отпочина.
— После ще почиваш, Петрович, после, Василий Игнатиевич те чака. Не бива да го нервираш. Как мислиш, кога има намерение да изпрати момичето?
— Мислех, че ще го качи за тоя курс. Казах му, че по тъмно най-лесно и незабелязано ще я извозим.
— Измисли нещо, за да го накараш да побърза.
Милиционерът тежко се надигна от седалката и се отправи към вратата.
— По пътя ще измисля. А тоя кой е?
— Твърди, че е студент и се е занимавал с Наташа.
— Студент, а? — злобно се подсмихна Петрович и от тази усмивка Мирон усети тръпки по гърба, сякаш бе виновен за нещо.
— Наистина съм студент — побърза да потвърди той, като че се оправдаваше. — И нямах никаква представа какво се върши там. Казаха ми да се позанимавам с момичето, нещо като частен учител, за което ще ми платят. Нищо не знаех, честна дума.