— И кой те прати там, душко? — пак така подигравателно се осведоми милиционерът.
— Баща ми.
— А кой е баща ти?
— Полковник Уциев от щаба на Закарпатския военен окръг.
— Ясноо — проточи Петрович. — Сериозна работа. И какво правят там с момичето?
— Държат я в една стая на третия етаж. Стаята се подслушва, а може и да има монтирана камера. Моля ви, вземете я оттам час по-скоро, тя е съвсем сама, няма представа какво става и може би е полудяла от страх.
— Стига, Петрович — махна с ръка мъжът, когото милиционерът бе нарекъл Сашко, — тръгвай вече. А ние тук ще си поприказваме със сина на полковник Уциев от щаба на военния окръг.
Ташков не беше спал вече трета нощ и от време на време имаше чувството, че мозъкът му блокира и не може да мисли. Пьотър Петрович се оказа корав мъж, направи вече осем курса до детския дом, представяйки се за тъп и продажен офицер, който срещу много пари е готов да извози на малки групи всички обитатели на сградата. Докараните на летището чеченци веднага бяха изпращани със самолет до Черновци, което беше по-близо, отколкото да ги карат до Лвов или Ужгород, така че до пристигането на микробуса с поредната група малката „щайга“ се връщаше, за да вземе следващите. Засега всичко вървеше според плана, тихо, спокойно, без стрелба и кръв. Всичко освен едно: защо все още не изпращат Наташа. Какво става с нея? Нима Василий е рискувал да я убие? Значи тогава всичко е било напразно?
Александър седеше в салона на 5017 и докато чакаше поредното пристигане на микробуса разпитваше Асланбек Уциев. Общо взето, младежът му харесваше, нямаше вид на човек от тая банда. Но от друга страна, той беше син на полковник Уциев, който по сведения на украинските оперативници поддържа активни връзки с чеченските сепаратисти. Всъщност засега не е уличен в нищо конкретно, но все пак…
— Каква роля играе баща ти в тая работа?
— Не знам точно, но той специално идва да ме предупреди безпрекословно да се подчинявам на Василий.
— И защо ти е казал това? Давал ли си му повод?
— Те забелязаха, че ми е жал за Наташа.
— А ти действително ли изпитваше жалост към нея?
— Да. Тя е чудесна. Двамата с нея направихме всичко възможно, за да се свържем с вас. Вие усетихте ли?
— Разбира се. Браво на вас.
— Александър Николаевич…
— Да?
— Страхувам се за нея. Защо Василий не я изпраща?
— Мен ли питаш? Сам си помисли и ми кажи. Ти по-добре познаваш както Наташа, така и Василий и тамошната обстановка. Каква би могла да е причината?
— Досещам се — развълнувано каза Мирон. — Причината е лекарят. Василий се страхува да изпрати Наташа без него. Навярно лекарят е възпрепятстван от нещо и не може да тръгне. Затова и Наташа още е там.
Ташков се позамисли. Изглежда, момъкът е прав. Задържат Наташа, докато не тръгне и лекарят. А той няма да тръгне, докато… Докато — какво? Докато не цъфнат налъмите? Докато им се подпали сламата под задника?
Лекарят няма да тръгне, докато Василий не се свърже с Аякс и не получи инструкции от него. А с Аякс засега не може да се свърже. И няма да може още доста време. Защото Аякс беше арестуван още щом първата група чеченци пристигна на Кодомийското летище и се разбра, че Василий е налапал въдицата на Петрович. Ташков буквално скочи от самолета и хукна към сградата на аерогарата.
На разсъмване резето изщрака и острият метален звън отекна особено високо в утринната тишина. Аякс не спеше, но все пак трепна от неочаквания звук. В килията беше сам, но това най-малко не го учудваше въпреки всеизвестната пренаселеност на следствените арести. Защото при задържането на асове като него на първо време те се изолират в единична килия. Поне за първата нощ.
— Стани — заповяда дежурният.
— Още няма седем часа — хладнокръвно отговори Аякс. — Нямат право да ме разпитват.
— Казах, стани!
Аякс бавно, сякаш неохотно се надигна и навлече обувките си. Дежурният го поведе по коридора, минаха през няколко решетъчни врати, после влязоха в някакъв кабинет. Вътре седяха трима души, от които двамата бяха цивилни, а третият — униформен. На бюрото Аякс забеляза клетъчен телефон. Своя телефон.
— Цяла вечер и през цялата нощ някой непрекъснато се опитваше да се свърже с вас по телефона. Сега ще се обадите ли?
— Не.
— Как мислите, кой може така настоятелно да ви търси?
— Всеки. Маса мои приятели и познати имат номера ми. И вие ме вдигнахте толкова рано, за да говоря по телефона?